Циркът на прокълнатите беше комбинация от постановка на живо с плашещи теми; традиционно, макар и страховито, цирково представление; цирк, допълнен с езда, игри, корн-дог, сладкиши; и допълнителна атракция, която дори и на мен можеше да ми докара кошмари.
Зад Циркът беше тъмно и тихо. Музиката от орган, която гърмеше отпред, беше като далечен сън тук отзад. Някога идвах в Циркът само за да убивам вампири. Сега използвах паркинга за служители. О, как паднаха силните*.
(*цитат от Библията)
Бях се отдалечила на няколко крачки от джипа, когато осъзнах, че Ашър продължава да седи в колата, неподвижен. Въздъхнах и се върнах обратно при джипа. Наложи се да почукам по прозореца му, за да го накарам да ме погледне. Почти очаквах да подскочи, но той не го направи. Само обърна лицето си бавно към мен като някой, който се намира в кошмар и знае, че ако се движи прекалено бързо, чудовището ще го докопа.
Очаквах да отвори вратата, но той само се взираше в мен. Поех дълбоко въздух и бавно преброих. Нямах време да държа емоционалните му рани закрити. Жан-Клод, моят любим, беше долу в Циркът и забавляваше плашилото на вампирите. Ашър ми беше казал, че никой не е бил наранен, все още. Но не можех да повярвам напълно преди да видя
Жан-Клод, да докосна ръката му. Колкото и да се безпокоях за Ашър, нямах време за това.
Никой от нас нямаше.
Отворих вратата вместо него. Той продължаваше да не помръдва.
- Ашър, не губй самообладание сега. Тази вечер имаме нужда от теб.
Той поклати глава.
- Трябва да знаеш. Анита, Жан-Клод не ме изпрати при теб защото се движа по-бързо от всеки друг. Той ме изпрати при теб, за да ме отдалечи от нея.
- Не трябва да се връщаш, така ли? - попитах.
Той отново поклати глава, тези златисти вълни се развълнуваха покрай лицето му. На фона на падащата отгоре светлина под формата на купол очите му бяха с нормалния си леденосин цвят.
- Аз съм неговият temoin, заместник, трябва да вляза вътре.
- В такъв случай ще ти се наложи да излезеш от джипа - казах.
Той сведе поглед към отпуснатите в скута си ръце.
- Знам.
Но продължаваше да не помръдва.
Поставих едната си ръка на вратата на колата, а друга върху покрива и се наведох към
Ашър.
- Ашър,... ако не можеш да направиш това, тогава долети до къщата ми и се скрий в мазето, имаме допълнителен ковчег.
Тогава той вдигна поглед. По лицето му имаше гняв.
- Да те оставя да отидеш там сама? Не, никога! Ако нещо ти се случи... -Той отново сведе поглед, косата криеше лицето му като завеса, която беше направил от това. -Не бих могъл да живея с мисълта, че съм те подвел.
Отново въздъхнах.
- Страхотно, благодаря за отношението. Знам, че го мислиш, но това означава, че сега трябва да излезеш от колата.
Порив на вятъра ме блъсна в гръб, прекалено силен вятър, като този, който Ашър беше издигнал в гробището. Посегнах към оръжието си, докато се спусках на коляно.
Пред мен се приземи Деймиън. Дулото на оръжието сочеше ниско в тялото му. Ако той беше малко по-нисък от 1.80 м., сега цевта щеше да сочи към гърдите му. Бавно изпуснах дъх и отпуснах пръста си от спусъка.
- По дяволите, Деймиън, стресна ме, а това може да е много нездравословно.
Изправих се на крака.
- Съжалявам - извини се той - но Майка искаше с теб да има и някой друг. Той разтвори широко ръце, демонстрирайки, че е невъоръжен и безвреден. Може и да беше невъоръжен, но безвреден никога. Въпросът не беше само в красотата на Деймиън - много мъже, живи и мъртви, са красиви. Косата му се спускаше в права, копринена завеса, алена, като разлята кръв. Така изглеждаше червената коса след повече от шестотин години без слънце. Той примига със зелените си очи към светлините от уличните лампи отгоре.
Зелено, на което би завидяла всяка котка. Очите бяха с три тона по-светли от тениската, която беше прилепнала към горната част на тялото му. Черни спортни панталони падаха върху черни официални обувки. Облеклото се допълваше от черен колан със сребърна катарама. Деймиън не се беше наконтил, просто носеше такива панталони и обувки.
Повечето от вампирите, които са дошли наскоро от Европа, не се чувстваха удобно в дънки и маратонки.
Да, той представляваше заплаха за очите, но опасността не беше тази. Фактът, че исках да го докосвам, да прокарам ръцете си по бялата кожа на раменете му.