Тъжно, ядосано, спешно, объркано море.
Апартаментът беше чист, недокоснат. Вътре не се беше развила схватка. Всички неприятности са започнали и свършили в коридора. Детектив Уебстър се беше качил заедно с мен. Все още стоеше на вратата, защото в стаята нямаше къде да се влезе. На всяко убийство има повече полицаи, отколкото ти се струва за нужно, но досега не бях виждала такава тълпа. Хората бяха почти от стена до стена, като на купон, с изключение на това, че всяко лице беше тъжно, шокирано или ядосано. Никой не си прекарваше добре. Зербровски ми беше звъннал по телефона на път за насам. Всички искаха отговори, отговори за чудовищата, отговори, които той не можеше да даде, защото, мамка му, просто не ги знаеше. Той го каза, не аз.
Колебаех се дали да викна за Зербровски или да му звънна на мобилния. Обикновено не ми пречи, че съм ниска, но този път не виждах нищо през тълпата и дяволски сигурно не виждах нищо над нея.
Погледнах Уебстър. Беше почти метър и осемдесет.
- Можеш ли да откриеш сержант Зербровски?
Уебстър внезапно стана по-висок. Осъзнах че се беше прегърбвал, умело, както го правят някои по-високи хора, особено ако са пораснали рано и не им е харесвало. Застанал с изправени рамене и опитвайки се да надникне над тълпата, беше поне метър осемдесет и три, може би дори и пет. Обикновено добре преценявам височината на хората.
- Той е в далечната част от стаята - и внезапно пак се сви, раменете му се закръглиха, все едно гърбът му се сби пред погледа ми. Поклатих глава и казах:
- Можеш ли да му привлечеш вниманието?
Лицето му придоби палав вид, изражение, което Зербровски и Джейсън ме научиха да ненавиждам.
- Мога да те сложа на раменете си, тогава ще те види.
Хвърлих му поглед, който накара ухилването му да се стопи до усмивка. Сви рамене.
- Съжалявам. - Извинението беше от типа, с който съм свикнала, такива ги раздава Джейсън, когато никак не съжалява.
Или Зербровски е по-добър медиум, отколкото си мислех, или се опитваше да се отърве от човека, който го притискаше. Той беше от специалните части, в пълно бойно облекло, все още с броня, но без шлем и маска и очите му изглеждаха диви. Бялото им продължаваше да се показва, като на кон, който е на път да хукне.
Зербровски ме видя и облекчението изписано на лицето му беше толкова чисто, толкова щастливо, че почти ме уплаши.
- Офицер Елсуърти, това е Анита Блейк, маршал Анита Блейк. Тя е нашия свръхестествен експерт.
Елсуърти се намръщи, примигвайки малко прекалено бързо. Сякаш отне повече време за думите да се просмучат и да придобият значение. Бях виждала достатъчно хора в шок, за да разпозная симптомите. Защо не беше в болницата с останалите от екипа си? Зербровски произнесе „Извинявай" само с устни към мен.
Елсуърти примигна към мен, кафявите му очи дори не изглеждаха фокусирани, сякаш това, което виждаше се намираше вътре в главата му. По дяволите. Само преди секунда крещеше на Зербровски, а сега се взираше в неща, които ние не можехме да видим. Вероятно преживяваше отново трагедията. Беше блед и тънък воал от пот покриваше лицето му. Хващах се на бас, че щеше да е лепкав на допир.
Приближих лице до Зербровски и попитах:
- Той защо не е в болницата с другите?
- Не искаше да отиде. Каза, че искал да пита РОСР, как по дяволите на върколак може да му пораснат нокти, докато още е в човешка форма?
Сигурно съм реагирала на въпроса, защото Зербровски внезапно ме погледна през рамките на очилата си.
- Казах му че не е възможно превръщач да има нокти, докато е още в човешка форма. Сгрешил ли съм?
Кимнах.
- Превръщачът трябва да е много силен, за да го направи. Срещала съм само неколцина, които могат да се променят частично, докато все още изглеждат предимно като хора.
Зербровски снижи глас още повече.
- Вероятно щеше да е хубаво да го знаят преди да бяха нахлули при Ван Андерс.
- Мислех че минимум един човек от всеки отряд е ходил до Куонтико* за пълния курс свръхестествени лекции.
(*Един от известните центрове на ФБР)
- Така е.
Погледнах го възмутено.
- Не се мотая наоколо, правейки намеци, че знам повече за чудовищата от шибаното ФБР.
- Може би трябва да започнеш - тихо каза Зербровски.
Начинът, по който го каза отне силата на думите ми. Не можех да се ядосвам на Елсуърти, който стоеше и премигваше като невинен, станал свидетел на клане.
- Тук не е ли горещо? - попита Елсуърти.
Всъщност беше, с прекалено многото хора в прекалено малко пространство.