- Съжалявам, че мразиш това, което си, Ричард.
Той ме пусна толкова бързо, че едва не паднах.
- Вземи вълците, които ти трябват и се махай.
- Ако можех да размахам вълшебна пръчка и да те превърна в човек, единствено в човек, щях да го направя, Ричард.
Той ме погледна, очите му бяха станали кехлибарени като на вълк.
- Вярвам ти, но магическа пръчка не съществува. Аз съм това, което съм, и нищо няма да го промени.
- Съжалявам, Ричард.
- Реших да живея, Анита.
Погледнах го.
- Съжалявам, не те разбирам.
- Опитвах се да умра. Повече няма да го правя. Ще живея, каквото и да означава това.
- Радвам се, но ми се щеше да звучиш по-щастлив от избора си.
- Върви си, Анита, имаш да хващаш убиец.
Наистина имах, а времето не беше на наша страна. Но, въпреки това, не исках да оставям Ричард по този начин.
- Ще направя всичко, което мога, за да ти помогна, Ричард, знаеш го.
- Както помагаш на всичките си приятели.
Поклатих глава, събрах нещата от папката и се запътих към вратата.
- Когато имаш желание да разговаряш, а не да се караш, ми се обади.
- А ти ми се обади, когато искаш да говориш, а не да залавяш убийци.
Оставихме нещата така. Нямах време да държа ръката му, дори и да ми беше позволил. Ван Андерс беше на свобода, а навън имаше толкова много хора, които можеше да нарани. Какво беше малко емоционално опустошение между приятели пред махането на Ван Андерс от улиците?
60
Джейсън и Джамил останаха в човешка форма, докато Норман и Патриция бяха във вълча. Бях виждала Норман като човек преди, но не можех да свържа лице с Патриция. Тя беше просто голям, космат вълк, светъл, почти бял. Трябваше да сложим каишки на двата, големи като понита, вълка. Точно днес не ми се искаше някой полицай да види гигантски вълк, тичащ свободно по улиците. Мисля че настроението им щеше да клони в „първо стреляй, после питай" посока.
Разтворих торбите, които бях събрала в наетия от Ван Андерс апартамент. Двата вълка ги подушиха, изръмжаха и от своя край на каишките го проследиха от алеята край блока, през целия град и до един от моловете. Полицията следеше летищата, автогарите, магистралите. Ван Андерс седеше в идиотския ресторант на Ийстфилдския мол. Беше прибрал косата си под шапка с козирка и беше добавил евтин чифт слънчеви очила. Като за дегизировка си беше добре. Освен това и аз не можех да се оплаквам много. Носех шапка с козирка, с косата прибрана под нея и очила. Мразя когато лошите копират. Носех и широка тениска и износени дънки с найковете си. Каквато си бях ниска, изглеждах като един от стотиците тинейджъри, мотаещи се из кой да е мол в Америка.
Бях опълномощила Джейсън и Джамил. Те останаха скрити от поглед, но ме предупредиха, че той рано или късно ще ги надуши. Вече бях размахала значката си пред охранителите в мола. Бях решила, че няма да викаме полицията и няма да се опитваме да евакуираме хората. Имах съдебна заповед за екзекуция. Нямаше нужда да го предупреждавам. Нямаше нужда да правя нищо друго, освен да го убия.
Беше средата на следобеда, така че ресторантът не беше толкова зает.
Това беше добре. На масата най-близо до Ван Андерс седеше група тинейджъри. Защо не бяха на училище? На съседната маса имаше майка с бебе в количка и две малки дечица. Две дечица, никое, от които не беше в детска седалка, тичаха свободно, докато тя хранеше бебето с разбито кисело мляко.
Все пак Ван Андерс беше на повече от пет метра от беснеещите хлапета. Тинейджърите бяха страшно близо, но не можех да измисля как да ги накарам да се разкарат. Опитвах се да се стегна и да си пробия път през майките и децата, когато тинейджърите се надигнаха, зарязаха си боклука на масата и си тръгнаха.
Ван Андерс беше толкова изолиран, колкото можеше да бъде тук в мола.
Не можех да го оставя отново да избяга. Беше прекалено опасен. В този момент взех решението, че ще поставя в опасност всички тези мили хора. Че на майката с омазаното с кисело мляко бебе и двете тичащи хлапета ще им се наложи да си пробват късмета. Бях почти сигурна, че мога да контролирам ситуацията достатъчно, че да не ги забъркам, но не бях абсолютно сигурна. Със сигурност знаех само, че ще го убия сега. Нямаше да чакам.
Държах пистолета в ръка, със свален предпазител и зареден, дълго преди да стигна масата с майката и децата й. Значката ми на федерален маршал висеше от джоба на голямата ми тениска, просто за всеки случай, ако някой смел цивилен се опиташе да спаси Ван Андерс.