Ако прекъснех връзката си с Деймиън, той първо щеше да полудее, след което щеше да умре. Разбира се, щеше да се наложи другите вампири да го екзекутират много преди да умре. Не може вампир на 600 години да откачи напълно и да обикаля из града, убивайки хора.
Беше лошо за бизнеса. Откъде знаех какво ще се случи, ако отхвърлех Деймиън? Защото през първите 6 месеца, след като това бе станало, не знаех, че той е мой вампирски слуга.
Той беше полудял и беше избил невинни. Жан-Клод го беше затворил, докато ме е чакал да се прибера вкъщи, докато ме е чакал да изпълня отговорностите си, вместо да бягам от тях. Деймиън беше един от нагледните ми уроци, при които или трябваше да приема силата си, или други трябваше да платят цената.
Погледнах Жан-Клод. Все още бе красив, но вече можех да го гледам, бе да искам да му се хвърля на врата.
- Това е невероятно - казах.
- Ако още преди месеци беше позволила на Деймиън да те докосва така, щяхме да сме го разбрали по-рано - отвърна той.
Имаше времена, не чак толкова отдавна, когато щях да негодувам, ако някой ми припомнеше собствените ми недостатъци, но едно от новите ми решения беше да не споря за всичко.
Да подбирам битките си, това беше целта.
Жан-Клод кимна, приближи се към мен и протегна ръка.
- Поднасям извиненията си за по-раншната си недискретност, ma petite, но сега съм господар, а не пионка на огъня, който изгаря и двама ни.
Взирах се в ръката, толкова бледа, с дълги пръсти, грациозна. Дори и без влиянието на ardeur, той винаги бе пленителен по начини, които не можех да опиша.
Поех ръката му, докато все още се бях вкопчила за рамото на Деймиън. Пръстите на Жан- Клод обвиха моите, но сърцето ми остана спокойно. Ardeur не надигна похотливата си глава.
Жан-Клод приближи ръката ми към устата си, бавно, и докосна с устни кокалчетата ми.
Нищо не се случи. Той рискува с допир на устните, които се плъзнаха по кожата ми. Това ме накара да затая дъх, но аrdeur не се надигна.
Жан-Клод се изправи, ръката ми все още бе в неговата. Той се усмихна с тази блестяща усмивка, която ценях, защото бе истинска, или поне толкова близо до това, колкото можеше. В продължение на векове, той бе шлифовал изражението на лицето си, всяко движение трябваше да бъде изтънчено, грациозно, и да не издава нищо. Беше му трудно да реагира неподправено.
- Ела, ma petite, ела да посрещнем гостите си.
Кимнах.
- Добре.
Той обви ръката ми около неговата и погледна Деймиън.
- Вземи другата й ръка, mon ami, нека да я въведем вътре.
Деймиън постави ръката ми върху неговата гладка, изпълнена с мускули,
долна част на ръката.
- С удоволствие, господарю.
При нормални обстоятелства, Жан-Клод не обичаше вампирите му да го наричат „господар", но тази вечер щяхме да бъдем официални. Опитвахме се да впечатлим хора, които от векове не са били впечатлявани от нищо.
Ашър пристъпи напред, за да отмести завесите, Джейсън отиде от другата страна, и двамата задържаха завесите настрани, за да можем да влезем, без да ни се налага да се борим с плата. Неслучайно висулките над вратите вече не се харесват. Единственият недостатък на това от двете ти страни да има по един привлекателен вампир, бе, че не можех бързо да посегна към оръжието си. Разбира се, ако трябваше да вадя оръжие веднага след като преминем през вратата, значи нощта щеше да бъде от лошите.
Достатъчно лоша, че можеше и да оживеем тази нощ, но не и следващата.
7
Мюзет стоеше до бялата тухлена камина. Сигурно беше тя, защото бе единствената, приличаща на кукла Барби, дребна блондинка в стаята, както я беше описал Джейсън. Той имаше много недостатъци, но неточното описание на жена, не бе от тях.
Тя наистина беше дребна, по-ниска от мен с поне пет сантиметра. Което я правеше висока едва 1.50 м., а ако носеше обувки с токове под дългата бяла рокля, значи беше още по-ниска.
Косата й падаше в руси вълни около раменете й, но веждите й бяха черни и идеално извити.
Умряла е или като блондинка, или като брюнетка, или беше една от онези редки блондинки, при които цветовете на косата и космите по тялото не съвпадаха. Което се случваше, но не често. Русата коса, светлата кожа, тъмните вежди и мигли обграждаха сини като пролетно небе очи. Осъзнах, че те бяха едва с няколко нюанса по-сини от очите на Джейсън.
Може би тъмните вежди и мигли ги караха да изглеждат толкова по-светли. Тя се усмихна с уста като розова пъпка, която бе толкова червена, че разбрах, че носи червило, и след като видях това, осъзнах, че има повече грим. Добре нанесен, не особено подчертан, но тук-таме имаше лек цвят, който подпомагаше поразяващата, почти детинска, красота.