- Бих искал да ти представя Анита Блейк, човешкият ми слуга, първият, който някога съм имал. Няма друг, тя е единствена. - Жан-Клод използва ръката си, която бе в моята, за да ме насочи навън и по-далече от масичката за кафе, и съвсем между другото, по-далече и от Мюзет. Движението беше почти като танцово, едва ли не от мен се очакваше да направя реверанс или нещо подобно. Деймиън последва движението, като го накара да изглежда като много грациозна игра на влакче. Вампирите се поклониха, и хваната между тях не ми остана кой знае какъв избор, освен да направя същото. Може би имаше повече от една причина, поради която Жан-Клод ме бе поставил по средата.
Мюзет се залюля към нас, бедрата й караха издутата бяла рокля да танцува.
- Сещаш се за кого говоря, слугата на Ашър, как й беше името?
В тези сини очи имаше изражение, което говореше, че тя знаеше дяволски добре какво беше името.
- Джулиана - отвърна Жан-Клод с толкова неутрален глас, колкото му беше възможно. Но нито той, нито Ашър можеха да изричат името на Джулиана без някакво чувство.
- А, да, Джулиана, хубаво име за някой толкова обикновен. - Беше застанала пред нас.
Високият тъмен мъж стоеше зад нея, заплашителен поради самия си размер.
Сигурно беше много близо до два метра. - Защо се получава така, че двамата с Ашър избирате толкова обикновени жени? Предполагам, че има нещо успокояващо в добрия, здрав селянин.
Изсмях се преди да се усетя. Жан-Клод стисна ръката ми. Под другата ми ръка Деймиън застана много неподвижно.
На Мюзет не се хареса, че й се присмиват, това бе съвсем очевидно по физиономията й.
- Ти се разсмя, момиче, защо?
Жан-Клод стисна ръката ми толкова силно, че бе на крачка от болката.
- Съжалявам - казах, - но да ме наричаш „селянка" не е голяма обида.
- Защо да не е? - учуди се тя и изглеждаше искрено объркана.
- Защото си права, доколкото може да се проследи фамилията ми в миналото, няма нищо друго, освен войници и фермери. Аз съм здрава селянка и се гордея с това.
- Защо би се гордяла с такова нещо?
- Защото всичко, което сме постигнали, сме го постигнали с двете си ръце, с потта на гърба си, такива неща. Трябвало е да се трудим за всичко, което сме имали.
Никой никога не ни е дал даром нещо.
- Не разбирам - изрече тя.
- Не знам дали ще мога да ти го обясня - отговорих.
Мислех си, че това е същото когато Ашър се опитваше да ми разясни какво означава да дължиш вярност на господаря си. Нищо в живота ми не ме беше подготвило да разбера такъв вид задължение. Но това не го изрекох гласно, защото не исках да повдигам идеята, че дължа на Бел Морт нещо. Защото нямах усещането, че дължа.
- Не съм глупачка, Анита, бих разбрала, стига да обясниш думите си ясно. Ашър се премести от мястото зад нас и отиде от едната ни страна, все още толкова далеч от Мюзет, колкото бе възможно, но от негова страна беше проява на смелост да привлече вниманието към себе си.
- По-рано се опитах да обясня на Анита какво дължи човек на своя сеньор, но тя не можа да разбере. Тя е млада и американка и никога не е изпитала... щастието да бъде управлявана.
Тя наклони глава на едната си страна, което обезпокоително приличаше на птица, точно преди да отхапе от червей.
- А какво общо има неразбирането й на цивилизованите начини?
Едно човешко същество щеше да оближе устните си, Ашър застана неподвижен, тих. (Ако застанеш достатъчно неподвижно, лисицата няма да усети, че си там.)
- Ти, прекрасна Мюзет, никога не си живяла на място, където не си била подвластна на господар или господарка, или където не си управлявала други. Никога не си живяла без да познаваш задълженията, които човек дължи на своя сеньор.
- Oui? - тя изрече тази единствена дума студено, толкова студено, сякаш искаше да каже „продължавай, изкопай си още по-дълбок гроб, в който да бъдеш заровен".
- Никога не си сънувала възможността да бъдеш селянка, да не дължиш никому нищо и това да те кара да се чувстваш свободна.
Тя махна с грижливо поддържана ръка, сякаш прочистваше въздуха от самата мисъл.
- Абсурд. „Да се чувствам свободна", какво означава това?
- Вярвам - намеси се Жан-Клод - че фактът, че не разбираш, е идеята на Ашър.
Тя се намръщи и на двамата.
- Не разбирам, следователно това не може да е важно.
Прекрати темата с махване на изящните си ръце.След което отново върна вниманието си върху мен, което бе плашещо. Не бях сигурна какво точно има в неподправения взор на тези очи, но то ме вледени до мозъка на костите.
- Виждала ли си нашия дар към Жан-Клод и Ашър?
Сигурно съм изглеждала толкова объркана, колкото се чувствах, защото тя се обърна и се опита да махне с ръка зад себе си, но всичко, което можех да видя, бе изключително едрият й човешки слуга.