- Анджелито, дръпни се, така че тя да може да види.
Анджелито? Поради някаква причина името - „малкият ангел", не му отиваше.
Той се дръпна и тя довърши движението на ръката си към камината.
Бяха само камината и картината над нея, но след това нещо в картината привлече погледа ми. Трябваше да са изобразени Жан-Клод, Ашър и Джулиана, в дрехи като на
„Тримата мускетари", но не бяха. Ако в стаята нямаше нови и странни вампири, съм сигурна, че щях да го забележа по-скоро. О, да, щях да го забележа по-скоро.
Бяха нарисувани Купидон и Психея*, традиционната сцена, в която носещата свещ Психея най-накрая вижда спящия Купидон. Денят на Св. Валентин е отнел на Купидон това, което той е представлявал в началото. Не е бил закръглено безполово бебе с крила.
Бил е бог, бог на любовта.
(*От гръцката митология. Психея е най-младата от трите дъщери на царско семейство. Притежава изключителна красота и хората започват да се прекланят пред нейния образ, така както се кланяли пред Афродита. Заради запустелите си олтари пренебрегнатата богиня се разгневява и пожелава да отмъсти. Тя праща своя син Купидон да накара Психея със силата на стрелите си да се влюби в най-презряното същество. Но Купидон, пленен от красотата и миловидността на девойката, сам се влюбва в нея. Психея заживява щастливо в небесния дворец на бога. Единственото, което я измъчва е, че не трябва да вижда с очите си на смъртна лицето на Купидон, докато стои в нейните обятия. Той остава винаги невидим за нея.Но завистните й сестри я посъветват да го види. Една вечер докато Купидон спял до нея тя поднесла свещ до лицето му, но една капка восък парнала по гърдите бога и той избягал от нея. Психея трябвало да мине през множество изпитания докато отново се събере с Купидон. Зевс показва благосклонност към двамата и дарява с безсмъртие Психея, като и поднася чаша с амброзия.)
Знаех кой е позирал за Купидон, защото никой друг нямаше такава златиста коса, толкова дълго, безупречно тяло. Имах спомени за това как Ашър е изглеждал преди, но никога не го бях виждала, не и лично аз. Приближих се към картината като цвете, привлечено към слънцето. Беше непреодолимо.
На картината Ашър лежеше настрани, едната му ръка беше извита до корема, а другата бе протегната навън, отпусната от съня. Кожата му блестеше в златисто от светлината на свещите, само с няколко нюанса по-светла, отколкото морето от коса, което обрамчваше лицето и раменете му.
Беше гол, но тази дума не можеше да го опише напълно. Светлината от свещите караше кожата му да излъчва топлина от широчината на раменете до извивката на стъпалата му.
Зърната му бяха като тъмни ореоли на фона на издутината на гърдите му, стомахът му беше плосък до изяществото на пъпа му, сякаш ангел беше докоснал тази безупречна кожа и бе оставил деликатен отпечатък, линия от косми с цвета на тъмно злато, почти кестеняви, проследяваше края на стомаха му и се спускаше надолу, надолу, за да се извие около него, където той лежеше издут, частично еректирал, хванат завинаги между съня и страстта. Извивката на бедрото му представляваше най-идеалните няколко сантиметра кожа, които някога бях виждала. Извивката привлече погледа ми към очертанието на бедрото му, към дължината на краката му.
Сетих се от спомените на Жан-Клод какво беше усещането за тази извивка под върховете на пръстите. Спомних си за спор относно кои бедра са най-меки, най-съвършени. Бел Морт беше заявила, че очертанията на телата и на двамата са най-близкото до съвършенство нещо, което тя е виждала в мъж. Жан-Клод винаги е вярвал, че Ашър е по-красивият, а Ашър винаги е вярвал същото за Жан-Клод.
Художникът беше нарисувал бели криле на спящата фигура, толкова подробно, че изглеждаха сякаш, ако човек ги докосне, ще бъдат още по-меки. Крилата бяха огромни и ми напомняха на ренесансови картини на ангели. Изглеждаха не на място върху това златисто тяло.
Психея надничаше от края на едното крило, така че то прикриваше горната част на тялото й, и въпреки това разкриваше едното рамо, очертанията на тялото и, чак до първата извивка на бедрото, но по-голямата част от нея се губеше зад тялото на Купидон.
Намръщих се срещу картината. Познавах това рамо, извивката на ребрата под тази бяла кожа. Въпреки очертанията от златистата светлина на свещите, познавах очертанията на това тяло. Очаквах Психея да бъде Бел Мрот, грешала съм.
Погледнах зад дългите черни къдрици, които повече украсяваха, отколкото прикриваха тялото, и лицето, което надничаше зад свещите, бе на Жан-Клод. Отне ми секунда, за да се убедя, защото изглеждаше по-деликатно красив от обичайното, докато не осъзнах, че има грим, или поне старинната версия на грим от тези векове. Бяха направени някои неща, за да смекчат линията на лицето му, да направят устните му по-пълни. Но очите, очите бяха непроменени, обточени с черните си мигли и с удавящия, наситен цвят. Картината бе прекалено голяма, за да мога да седя до камината и да я виждам цялата, но в очите на Купидон имаше нещо. Трябваше да се приближа, за да видя, че бяха отворени колкото цепки, достатъчно, че да се види студеният син пламък, който бях забелязвала когато гладът беше върху Ашър.