Жан-Клод докосна лицето ми и това ме накара да подскоча. Деймиън се беше отдръпнал назад, за да ни даде пространство. Жан-Клод проследи сълзите по бузите ми.
Изражението в очите му говореше ясно, че плачех със сълзи и за двама ни. Той не можеше да си позволи да изглежда слаб пред Мюзет. А аз не можех да се спра.
И двамата се извърнахме към Ашър, но той стоеше възможно най-далече, доколкото позволяваше стаята. Беше се обърнал, така че от лицето му се виждаше само спускащата се златиста коса. Раменете му бяха леко прегърбени, сякаш е бил ударен. Мюзет застана от другата страна на Жан-Клод.
- Нашата господарка помисли, че тъй като сте заедно както преди, ще се насладите на това леко напомняне на отминалите дни.
Погледът, който й отправих покрай рамото на Жан-Клод, не беше приятелски.
Видях момичето, което беше нейното pomme de sang, от другата страна на канапето. Дори не бях разбрала, че се е отдалечила от камината. Ако лошите са искали да ме повалят, можеха да го направят, защото в продължение на няколко минути не виждах нищо друго, освен картината.
- Картината е нашият дар като гости за домакина, но за Ашър имаме поличен подарък.
Анджелито се премести и застана до нея като тъмна планина, с много по-малка картина в ръцете си. Имаше остатъци от хартията и връвта, които я бяха покривали като захвърлена на пода кожа. Картината беше наполовина на другата, но стилът очевидно бе същият, реалистичен, но със сияещи цветове, хиперреалистичен, много наподобяващ Тициан.
Единствената светлина в картината бе от камина, сияние от огнището.
Тялото на Ашър беше оцветено в златисто и пурпурно от отражението от камината. Отново беше гол, ръбът на наковалнята прикриваше слабините му, но дясната страна на тялото му бе открита към светлината. Дори косата му бе вързана на хлабава конска опашка, така че дясната страна на лицето му не можеше да се скрие. Ръцете му продължаваха да бъдат силни докато се преструваше, че кове меча, който лежеше върху наковалнята, но дясната страна на лицето му, дясната страна на гърдите му, коремът му, бедрата му, представляваха сливащи се рани.
Това не бяха старите побелели белези, които бях свикнала да виждам, тези бяха пресни, червени, потъмнели, възпалени линии, сякаш някакво чудовище бе разцепвало и дълбало тялото му. Внезапно бях връхлетяна от спомен, който не бе мой.
„Ашър лежи на пода на стаята за мъчения, освободен от сребърните окови, мъжът, който го беше измъчвал, посечен около него сякаш бе имало експлозия на кръв. Той се протегна към нас, лицето му... лицето му..."
Припаднах и двамата с Жан-Клод се свлякохме в купчина на пода, защото аз преживявах същото, което той си спомняше.
Деймиън и Джейсън се приближиха до нас, но Ашър остана доста назад. Не го винях ни най-малко.
8
Ашър, ела да видиш подаръка си - извика го Мюзет.
Деймиън вече бе на земята до мен, ръцете му бяха върху раменете ми, а пръстите бяха впити в мен. Мисля, че се страхуваше от това, което бих направила. И с право.
Гласът на Ашър се чу напрегнат, но ясен.
- Точно този дар съм го виждал вече. Познавам го добре.
- Искаш да се върнем при Бел Морт и да й съобщим, че не оценяваш подаръка й?
- Можеш да осведомиш Бел Морт, че съм получил точно това, което тя е искала да получа от даровете й.
- И какво е то?
- Беше ми напомнено какъв бях преди и какъв съм сега.
Изправих се на крака, а Деймиън все още се бе вкопчил с всички сили в рамото ми. Жан-Клод се изправи грациозно като кукла, на която бяха дръпнали невидимите конци. Аз никога нямаше да бъда толкова грациозна, но тази нощ това беше без значение. Мюзет отново се обърна към Жан-Клод.
- Връчихме даровете си на теб, Жан-Клод, и на Ашър. Очакваме нашите подаръци за гости.
Гласът му беше празен, толкова вял, че сякаш човек слушаше тишината.