- Казах ти, Мюзет, седмици делят нашите дарове от завършване.
- Убедена съм, че можеш да намериш нещо на тяхно място. - Тя се взираше в мен.
Успях да проговоря, и гласът ми не бе вял.
- Как смееш да пристигаш тук три месеца по-рано, да знаеш, че няма да бъдем готови и да отправяш изисквания към нас? - Деймиън се притискаше към гърба ми малко обезумяло, но аз се държах любезно, за мен. След това, което тя и Бел Морт бяха направили току-що, бях направо мила. - Твоята грубост няма да бъде използвана като извинение, което да ни принуди извършим нещо, което не искаме.
Ръцете на Деймиън се спуснаха по рамене ми, така че ме беше притиснал към тялото си.
Не се противопоставих, защото без присъствието му, мисля, че вероятно щях да съм я ударила или застреляла. Което звучеше като много добра идея.
Жан-Клод се опита да заглади нещата, но Мюзет му махна с ръка да стои настрани.
- Нека слугата ти да говори, щом има да казва нещо.
Отворих уста, за да я нарека безсърдечна кучка, но не излезе това.
- Нима си вярвала, че дарове, подходящи за такава красота, могат да бъдат направени набързо? Наистина ли би приела някакъв беден заместител вместо великолепието, което бяхме поръчали?
Престанах да говоря. Всички наши мъже ме бяха зяпнали, с изключение на Деймиън, който ме прегръщаше с всички сили.
- Вентрилоквизъм* - отрони Джейсън от другата страна на Жан-Клод - това е единственото обяснение.
(*способност на човек да говори с корема си, без да движи устните си)
Жан-Клод кимна.
- Истинско чудо. - След това се обърна към Мюзет. - Всички, с изключение на една, бледнеят пред твоята красота, Мюзет. Как бих могъл да предложа нещо не толкова прекрасно, което да украси твоята прелест?
Погледът й се върна върху мен.
- Нейната красота не се ли равнява на моята?
Разсмях се. Ръцете на Деймиън се стегнаха толкова, че се наложи да го потупам по ръката, за да мога да дишам спокойно.
- Не се тревожй, погрижила съм се за това. - Не мисля, че някой ми повярва, но аз си вярвах, честно. - Мюзет, знам, че съм хубавка, това мога да го призная, но в сравнение с неземната тройка тук, не съм най-красивият човек от нашите.
- Тройка - повтори Джейсън - защо си мисля, че не съм включен в нея?
- Съжалявам, Джейсън, но ти си като мен - хващаме окото, но с тези тримата, които стоят тук, сме извън категорията им.
- Включваш ли Ашър при тримата красавци? - попита Мюзет.
Кимнах.
- Ако включваш в каталог красиви хора и Ашър е в стаята, тогава той винаги ще е в списъка.
- Някога, oui, но не и сега, не от векове - отвърна тя.
- Не съм съгласна - възпротивих се.
- Лъжеш.
Погледнах я.
- Ти си господар-вампир, не можеш ли да определиш кога някой лъже или казва истината? Не можеш ли да го усетиш в думите ми, да го подушиш върху кожата ми? Наблюдавах лицето й, тези красиви, но плашещи очи. Тя не можеше да каже дали лъжа или не. Бях срещала само един господар-вампир, който не можеше да различи истината от лъжата, и това се дължеше на факта, че тя заблуждаваше себе си толкова много, че си беше повярвала. Мюзет бе сляпа за истината, което означаваше, че можехме да я лъжем колкото си искаме. Това имаше своите възможности.
Тя ми се намръщи и отхвърли всичко с тези малки, добре поддържани ръце.
- Достатъчно по този въпрос.
Беше достатъчно интелигентна, за да осъзнае, че губи част от спора, но не бе достатъчно умна, за да разбере защо. Така че продължаваше с нещо, за което мислеше, че може да спечели.
- Дори Ашър, с неговата разрушена красота, е по-красив от теб, Анита. Беше мой ред да се намръщя срещу нея.
- Мисля, че вече го казах.
Тя отново се намръщи. Сякаш е била изпратена с определени реплики, които да изрече, и аз не отговарях по начина, по който тя очакваше. Обърквах представлението и, а изглежда, че импровизацията не се харесваше на Мюзет.
- Не те притеснява, че не си по-хубава от мъжете?
- Още преди време ми се наложи да се примиря с факта, че съм обикновената в групата.
Тя се намръщи толкова силно, че изглеждаше болезнено.
- Много е трудно човек да те обиди.
Свих рамене доколкото ми беше възможно с ръцете на Деймиън,все още обвити около мен.
- Истината си е истина, Мюзет. Наруших основното момичешко правило.
- И какво може да е то?
- Никога не се срещай с някой, който е по-хубав от теб.
Това я накара да се разсмее, изненадващ изблик от звук.
- Non, non, правилото е да не го признаваш. - Усмивката избледня. - Ти наистина нямаш...
проблем да казвам, че съм по-прекрасна от теб.
Поклатих глава.
- Не.