Мюзет обърна тези красиви безмилостни очи към него.
- Но Ашър не е напуснал, за да стане Господар на града, той напусна, за да отмъсти на теб и на човешкия ти слуга. Той искаше да получи отплата за смъртта на неговата любима
Джулиана.
Виждате ли, през цялото време е знаела името.
- И въпреки това твоят човешки слуга стои тук, силен, здрав и невредим. Къде е отмъщението ти, Ашър? Къде е цената, която Жан-Клод трябваше да плати за убийството на слугата ти?
Ашър изглежда се свиваше в себе си, толкова неподвижен. Помислих си, че ако мигна, той щеше да изчезне напълно. Гласът му се чу отдалече, пуст.
- Открих, че, може би съм винял Жан-Клод погрешно. Че, вероятно, той също е скърбял за загубата й.
- Значи - тя щракна с пръсти - просто така, цялата ти болка, цялата ти омраза е забравена?
- Не просто така, non, но научих много неща, които бях забравил.
- Например приятното докосване на тялото на Жан-Клод? - попита тя.
Този път тишината беше толкова наситена, че можех да чуя как кръвта бучи в ушите ми.
Усещах Деймиън като призрак до тялото си. Бях сигурна, че на всички вампири им се щеше да ги няма.
Или Жан-Клод и Ашър са го правили зад гърба ми. Което не беше невъзможно. Но ако не бе така, нямаше да е добре да се отговори на въпроса честно.
Джейсън улови погледа ми, но нито един от нас не посмя дори да свие рамене. Не мисля, че бяхме сигурни какво става, но че това ще свърши по някакъв болезнен начин, бе почти сигурно.
Мюзет се олюля около Жан-Клод, за да застане близо до Ашър.
- Двамата с Жан-Клод щастлива двойка ли сте, още веднъж, или - тя ме погледна - става въпрос за щастлива menage a t rois? Затова ли не се прибра вкъщи? - Тя си проби път покрай
Ашър и Жан-Клод, карайки ги да се отдръпнат назад, така че да застане пред мен. - Как може докосването на нещо подобно да се сравнява с великолепието на нашата господарка?
Мисля, че току-що намекна, че не съм толкова добра в леглото, колкото Бел
Морт, но не бях напълно сигурна, че има предвид точно това и не ме интересуваше.
Можеше да ме обижда колкото си иска. Да обижда мен беше по-малко болезнено, отколкото много други неща, които можеше да извърши.
- Бел Морт е отвратена от вида ми - каза най-накрая Ашър. - Тя ме избягва по отношение на всичко. - Той направи жест към картината, която Анджелито продължаваше да държи. -
Тя ме вижда по този начин. Така ще ме вижда винаги.
Мюзет се олюля обратно, за да застане пред Ашър.
- Да бъдеш най-незначителният в нейния двор е по-добре, отколкото да управляваш където и да било.
Не можах да се сдържа.
- Да не би да твърдиш, че е по-добре да си слуга в Рая, отколкото господар в Ада*?
(*перифраза на цитат от Милтън от „Изгубеният Рай"- По-добре господар в Ада, отколкото слуга в Рая)
Тя кимна с усмивка, като изглежда не осъзнаваше литературната аналогия.
- Oui, precisement*. Нашата господарка е слънцето, луната, всичко. Да бъдеш разделен от нея, само това е истинската смърт.
(* френски - именно)
Лицето на Мюзет беше възторжено, сияещо от тази вътрешна убеденост, която обикновено е запазена за религиозните фанатици и евангелистите по телевизията. Тя беше, в крайна сметка, истински вярваща.
Не можех да видя лицето на Деймиън, но се обзалагах, че беше внимателно равнодушно като на останалите. Джейсън се взираше в Мюзет сякаш й беше поникнала втора глава - грозна, покрита с шипове втора глава. Мюзет беше фанатик, а те никога не са напълно нормални.
Тя се обърна към Ашър с това сияние, което продължаваше да изпълва лицето й.
- Нашата господарка не разбира защо я напусна, Ашър.
Аз разбирах. Мисля, че всички в стаята разбираха, може би с изключение на
Анджелито и момичето, което продължаваше да стои в другия край на канапето, където
Мюзет я бе поставила.
- Погледни картината с мен като Вулканец, Мюзет, виж какво мисли господарката ни за мен.
Мюзет не си направи труда да погледне зад нея. Тя сви рамене по онзи начин, който означаваше едновременно всичко и нищо.
- Анита не ме вижда по този начин - каза той.
- Жан-Клод не може да те погледне, без да види какво е изгубено -отвърна тя.
- Времето, в което можеше да говориш вместо мен, отдавна отмина. Не познаваш сърцето ми, или разума ми, никога не си ги познавала истински - възрази Жан-Клод.
Тя се извърна към него.
- Наистина ли ми казваш, че би го докоснал, такъв, какъвто е сега? Внимавай как отговаряш, Жан-Клод, знай, че господарката ни е виждала дълбоко в сърцето и в съзнанието ти. Мен можеш да излъжеш, но нея никога.