Ашър можеше да се движи по-бързо, отколкото погледът можеше да го проследи, но не направи никакво движение, за да се предпази. Просто я остави да забие ножа, въртейки го, докато дръжката не срещна кожата му и Мюзет не можеше да натиска по-навътре.
Бях извадила оръжието си от кобура и Жан-Клод ме сграбчи за ръката.
- Ножът не е сребърен, ma petite, когато го извади, Ашър ще се излекува почти незабавно.
Вдигнах поглед към него, като се мъчех да вдигна оръжието и донякъде успявах.
Благодарение на собствените му вампирски белези, бях по-силна, отколкото трябваше.
- Откъде знаеш, че не е сребърен?
- Защото и преди съм играл тази игра с Мюзет.
Това ме накара да спра да се опитвам да вдигна оръжието. Замлъкнах в ръцете му. Техните ръце, трябваше да кажа, защото ръцете на Деймиън бяха като залепнали за раменете ми.
Единствено Джейсън не се бе присъединил в опитите да ме удържат. От изражението на лицето му, мисля, че той искаше да ми помогне, а не да ме спира. Преместих поглед зад Жан-Клод и видях Ашър, който продължаваше да стои, а ръцете му бяха върху корема, от където кръв пресичаше кожата на ръцете. Кафявият цвят на ризата му бе достатъчно тъмен, за да скрие първия изблик на кръв. Мюзет опря ножа до деликатната си уста и облиза цялото острие.
От спомените на Жан-Клод знаех, че вампирската кръв не е хранителна. Човек не може да се храни от мъртвите, не и по този начин.
Ашър ни погледна.
- Това не е сребро, ma cherie, няма да ме убие.
Дъхът му заседна в гърлото му когато Мюзет вкара ножа за втори път. Светът се завъртя в потоци от цветове. Затворих очи за секунда и заговорих с нисък, предпазлив глас.
- Пусни ме, Деймиън.
Ръцете върху гърба ми се дръпнаха моментално, защото бях дала пряка заповед. Отворих очи и срещнах погледа на Жан-Клод. Взирахме се един в друг, докато и неговите ръце не се отпуснаха, бавно, настрани. Гласът му отекна като шепот в съзнанието ми:
- Не можеш да я убиеш заради това.
Върнах оръжието си обратно в кобура.
- Да, знам.
Не можех да я убия, защото тя не се опитваше да убие Ашър, но нямаше да стоя и да наблюдавам как го измъчват. Нямаше, не можех да го направя. Някога мислех, че да се боря с голи ръце срещу вампир е лоша идея. Тя бе по-силна от мен, дори и с белезите на Жан-Клод, но също така се обзалагах, че не е обучена в битката с голи ръце. Ако грешах, щяха да ми сритат задника. Ако бях права, е... щяхме да видим
9
Мюзет не направи никакво движение, за да се предпази. Анджелито остана при останалите мъже в другия край на стаята. Сякаш никой от тях не виждаше заплаха в мен.
Човек би си помислил, че при моята репутация, вампирите биха престанали да ме подценяват. Но мъртви или живи, глупаци винаги ще има.
Можех да усетя как се усмихвам и не ми трябваше огледало, за да знам, че усмивката не беше приятна. Тази усмивка придобивах когато бях прекалено вбесена и найсетне решавах да направя нещо по въпроса.
Мюзет демонстративно облиза острието до блясък, докато Ашър стоеше пред нея и кървеше. Облизваше като хлапе, което ближе сладолед на пръчка в горещ ден - трябва да го правиш старателно, но бързо, или започва да капе по ръката и губиш част от него.
Погледът й беше насочен към мен, представлението беше изцяло за мен.
Сякаш за нея
Ашър беше напълно без значение. Може и така да беше.
Всъщност, тя се беше обърнала, за да вкара острието за трети път, когато аз се озовах на една ръка разстояние. Не знам тя какво си мислеше, че съм планирала, защото изглеждаше напълно изненадана, когато сграбчих ръката й. Може би очакваше да се бия като момиче, какво и да означава това, по дяволите.
Ударих я с рамо и тя залитна назад върху високите си токове. Мушнах пета зад глезените й и подсякох крака й. Тя падна назад, защото й помогнах. Хвърлих се върху нея, обръщайки ножа в ръката й с моята, така че когато се удари в земята, вкарах острието в нея.
Натиснах ръцете ни с коляно и усетих как острието излиза от задната страна на тялото й.
Прошепнах й:
- Не е сребро, ще се излекуваш.
Тя изпищя.
По-скоро усетих, отколкото чух Анджелито да се движи.
- Ако дойдеш тук, Анджелито, ще натисна острието нагоре към сърцето й, и тогава няма да има значение дали е сребро или не. Ще накълцам сърцето й преди да успееш да прекосиш стаята.
Завесите в далечния край се разтвориха и в стаята се изсипаха вампири, някои бяха наши, а други - нейни. Не знам какво щеше да стане, но чух далечната врата зад завесите да се отваря. Чух голямо раздвижване и едва не прокарах острието нагоре през нея, без да съм напълно уверена, че металът е достатъчно здрав, за да поеме натиска. С похубаво острие можех да се опитам да достигна сърцето й, но с това не бях сигурна.