Миг преди да пробвам чух звук, който накара космите по ръката ми да настръхнат. Звукът на ловуващи хиени. Той е много по-зловещ, отколкото воя на вълк, но и той се чуваше. В мига, в който чух шумовете, разбрах, че идваше нашата войска, не на Мюзет.
Не погледнах назад, защото не посмях да отместя очи от вампира, който бях приковала към пода. Но усетих как тълпата нахлува зад мен, почувствах как сила на превръщачи, която караше косъмчетата на врата да настръхват, изпълва стаята като електрическо одеало.
Докосването на толкова много от тях, изпълнени с такова напрежене, накара моят собствен звяр да се загърчи и да прелее в тялото ми. Не бях превръщач, но заради Ричард и връзките ми с леопардлаците, за човешко същество имах най-близкото нещо до собствен звяр.
Боби Лий, който всъщност беше плъхолак, дойде достатъчно напред, за да мога да го видя.
- Възнамеряваш да я убиеш?
- Размишлявам по въпроса.
Той застана на едно коляно до нас.
- Мислиш ли, че това е най-умното, което можеш да направиш? - Той хвърли поглед нагоре към вампирите, които бяха от другата страна на стаята.
- Вероятно не.
- В такъв случай може би трябва малко да забавиш темпото преди да си я изкормила.
- Майка ли ви изпрати? - попитах, а погледът ми продължаваше да се задържа върху изпълненото с болка лице на Мюзет. Бях доволна да видя, че я боли. Обикновено не се наслаждавам да причинявам болка на някого, но просто нямах против да наранявам Мюзет.
- Той не е изпратил някой от леопардите ти, защото ти му каза да не го прави, но се свърза с останалите водачи, и ето ни нас. Момиче, ако няма да я убиваш, вероятно трябва да я пуснеш.
- Все още не - не се съгласих.
Той не повтори, но застана до нас като добър телохранител, какъвто всъщност беше.
Заговорих директно на Мюзет, но се погрижих гласът ми да се чува.
- Никой не може да идва на наша територия и да наранява хората ни. Никой, нито Съветът, нито дори le sourdre de sang на кръвната ни линия. Всички ми казват, че когато говоря на теб, говоря на самата Бел, е, ето го съобщението: „Следващият от хората и, който нарани някой от нашите, ще умре. Ще отсека главата му, ще извадя сърцето му и ще изгоря останалото."
Мюзет успя да проговори, най-накрая, макар че гласът И бе напрегнат и малко уплашен.
- Не би посмяла.
Облегнах се върху ножа, малко повече, и я накарах да сумти от натиска.
- Пробвай ме.
Болката по лицето на Мюзет се изпари, изчезвайки сякаш някой я беше избърсал, и сините И очи започнаха да потъмняват. Натисках ножа вътре в нея, докато светлокафявите очи на
Бел се издигнаха на повърхността, тъмното надвиваше цялото това синьо, докато очите на Мюзет придобиха цвета на отровен мед.
Бях виждала Бел да прави този номер веднъж, но тогава беше в огледало и със собствените ми очи. Страхът ме прободе като острие, накара кожата ми да се вледени и пулсът да се качи в гърлото ми като същество, уловено в капан. Страхът може или да прогони обратно звяра, или да го призове. Този страх успокои звяра, заглуши го, така че нарастващата сила изчезна, като ме остави сама и изплашена. Пожелах да пусна Мюзет и да избягам не заради някакъв вампирски номер. Бях усещала Бел да се движи в собственото ми тяло и не исках никога повече да го прави отново. Ако вземех сърцето на Мюзет, докато Бел все още бе в нея, можех ли да убия и двете? Вероятно не, но господи, беше изкушаващо.
Гласът на Бел се чу без следа от страх или напрежение. Ако ножът нараняваше и нея, не си пролича.
- Жан-Клод, на нищо ли не си я научил?
Гласът не принадлежеше на Мюзет, а бе по-дълбок, по-богат, нисък контраалт.
Непочтителната мисъл, че тя би могла да прави наистина добър телефонен секс, мина през съзнанието ми.
Жан-Клод започна да върви плавно към нас. Направи знак на Деймиън да го последва и червенокосият вампир изравни крачка зад него. Жан-Клод се приближи и застана на колене до нас и махна на Деймиън да направи същото. И двамата сведоха глави, като внимаваха да стоят извън обсега й.
- Мюзет прекрачи границите за посетител в земите ми. Ти не би толерирала такова отношение към един от собствените ти хора. Знам добре уроците, на които си ме учила,
Бел Морт.
- За какъв урок става въпрос? - попита тя.
- Не толерирай нищо. Без намек за неподчинение. Никакъв полъх от революция. Не се търпят никакви обиди. Признавам, че забравих за това по време на стремителния страх, който Мюзет донесе със себе си. Мисълта да те обидим, дори непряко, бе немислима, но вече не съм твое създание. Сега съм Господар на града. Сега съм мое творение и Ашър ми принадлежи. Ще бъда това, което ме възпита да бъда, Бел, ще бъда наистина твое дете.