Беше невероятно, че някой, който познава двамата, може да попита такова нещо. Това, че вампирът, който ги е събрал заедно, може да зададе такъв въпрос, бе едновременно тъжно и плашещо.
- Трябва да си тръгваш сега, Бел - казах.
- Защо, какво казах, че да те разстроя?
Поклатих глава.
- Списъкът е прекалено дълъг, Бел, не разполагаме с цялата нощ, така че нека да набележа основното. Върви си, за сега, моля те, просто си върви. Уморих се да опитвам да обяснявам цветовете на слепец.
- Не разбирам какво означава това.
- Не - съгласих се - не разбираш.
Тя се взираше нагоре към мен. Ръката й се приближи сякаш да докосне лицето ми.
- Ако ме докоснеш - предупредих я - ще проверя дали Мюзет може да оцелее без сърце.
- Защо допирът на ръката ми да е по-лош, отколкото допирът на телата ни едно в друго?
- Наречи го предчувствие, но не искам да ме докосваш нарочно. Освен това, тялото не е твое, а на Мюзет. Макар че и за това не съм сигурна, така че приеми, че съм предпазлива и просто не ме докосвай.
- Ще се видим отново, Анита, това ти го обещавам.
- Да, да, знам.
- Изглежда не ми вярваш.
- О, вярвам ти, просто не мога да се развълнувам прекалено от това.
- Да се развълнуваш? - изрече въпросително тя.
- Иска да каже, че не може да се разстрои прекалено много от заплахата ти обясни Жан-Клод.
Бел отново ме погледна.
- Защо не можеш?
- Много вампири са ме заплашвали, не мога всеки път да се паникьосвам.
- Аз съм Бел Морт, член на Висшия съвет, не ме подценявай, Анита.
- Кажи това на Земетръс - отговорих.
Той беше член на Съвета, който веднъж бе дошъл. Умря.
- Не съм забравила, че Жан-Клод уби член на Съвета.
Всъщност, аз го убих, но защо да изпадаме в подробности?
- Просто си отивай, Бел, моля те, просто си отивай.
- А ако избера да остана? Какво ще направиш? Какво можеш да направиш? Помислих си за няколко варианта, повечето от тях фатални за едната от нас или и за двете ни. Най-накрая отвърнах:
- Ако желаеш да задържиш това тяло, добре. Не е мое. Дори не е на мой вампир. Щом го искаш, разполагай се.
Отдръпнах се назад и извадих ножа от нея. Нямаше начин да оставя оръжие в Мюзет. Беше прекалено вероятно да извади ножа и да го забие в мен. Издърпването на острието накара
Бел да ахне, нещо, което не се случи когато я намушках.
Тя ме сграбчи за китката, сякаш, за да ме спре да я наранявам, но аз трябваше да съм поумна. Някаква малка, крещяща част от мен знаеше, че все още съм коленичила върху килима в дневната на Жан-Клод, но останалата част от мен се намираше в мрачна, осветена от свещи стая. Леглото бе голямо и меко, затрупано с възглавници, едва ли не сякаш щеше да се надигне в мека вълна, съставена от възглавници и да ме погълне.
Жената, притисната към цялата тази мекота, лежеше в легло от собствената си тъмна коса, очите й бяха като наситено златисто-кафяв огън, сякаш гледах в слънцето през цветно стъкло. Бел
Морт се взираше нагоре към мен, бледото й тяло беше голо. Красотата й се разстилаше пред мен, нищо не бе скрито. Желаех я, желаех я както никога досега в живота си не бях желала нещо.
Дойдох на себе си, ахвайки. Жан-Клод се беше вкопчил с всички сили в другата ми ръка.
Деймиън бе като тежест върху гърба ми. Джейсън стоеше над нас докато ние бяхме коленичили. Ръцете му бяха върху едното рамо на Жан-Клод и допрени до едната страна на врата ми, над ръката на Деймиън. Можех да усетя как пулсът във врата ми бумтеше до пулса в дланта на Джейсън.
Надушвах плесенясалия дъх на козина, богатия, почти ядивен мирис на гора.
Това беше миризмата на глутницата. Върколаците, дошли да пазят гърбовете ни, бяха пристъпили пред тълпата. Можех да усетя вълците, които бяха направили кръг зад мен, да ги почувствам сякаш имаше невидима нишка между Джейсън, мен и тях. Връзките на Жан-Клод с вълците бяха директни, те бяха негови животни. Той нямаше нужда от звяра на Ричард, за да призове вълците. Аз имах нужда от вълк-заместител, който да ме обвърже с тях. Ричард трябваше да е до нас, но го нямаше. Ако и Джейсън го нямаше, за да бъде в ролята на третия от нас, тогава Бел можеше да призове ardeur и да ни удави в спомени за сладката й плът. Да ни запрати в стаята и да превърне мъгливата ми победа в оргия. Но Жан-Клод ми даде от неговия контрол чрез натиска на ръката си; Деймиън ми даде от неговата отчаяна сдържаност чрез тялото си, слято с гърба ми; Джейсън ми даде пулса на глутницата върху извивката на врата ми. Не бяхме просто триумвират от сила, заради присъединяването на Деймиън, бяхме повече. И това повече беше по-силно от уловената в тялото на Мюзет Бел Морт. Ако тя беше тук лично, положението можеше да е различно, но я нямаше. Намираше се някъде на майната си в Европа.