Зад мен се чу вой, и след него друг, и друг... Джейсън отметна главата си назад и откри дългата, чиста линия на гърлото си. От устата му потрепери вой и се присъедини към хора зад нас. Звукът се издигаше и спадаше, един вълчи тон замираше, друг поемаше зова, докато звукът не започна да се издига и спуска като музика - самотна, трептяща, невероятна музика.
Срещнах светлокафявите очи на Бел и открих, че са изпълнени с огън, сякаш гледах в пламъци през кафяво стъкло. Това ми напомни за очите й в спомена, който бе избрала, но това бе просто спомен. Сега в тях нямаше привличане или жило. Ardeur лежеше тих, държан зад решетките, които бяхме изковали само с неподправената сила на волята ни и с месеци упражнения.
- Последният път, в който изсипа ardeur върху нас, за мен беше нов. Вече не е такъв - казах.
Нещо премина под кожата на Мюзет. Сякаш наблюдавах второ лице, което минава под кожата й. Отново почти очаквах Бел да избухне от тялото на Мюзет като нещо подобно на превръщач. Но движещата се форма спря и тези изпълнени с тъмен огън очи се взряха в мен.
- Ще има и други нощи, Анита - обеща тя с този нейн нисък, почти мъркащ глас.
Кимнах.
- Знам.
След това тя изчезна. Мюзет се свлече назад върху пода... в припадък. Вампирите й се втурнаха напред. Вълците останаха зад гърба ми, хиенолаците се приближиха, плъхолаците извадиха оръжия и Боби Лий каза:
- Не пропилявайте възможността, господа.
Хиенолаците се поколебаха, образуваха две групи - по една от двете страни на вампирите.
Нашите вампири се отделиха от тези на Мюзет и си проправиха път през тълпата превръщачи.
- Никой да не мърда и няма да пострада - нареди Боби Лий.
- Оставете ги да вземат господарката си - каза Жан-Клод.
Някои от превръщачите погледнаха към него, но нито един от плъхолаците не извърна поглед. Разполагахме с такова подкрепление не защото Жан-Клод имаше връзки с друго животно, освен вълците, а защото аз бях създала приятелства.
Плъхолаците и хиенолаците бяха тук заради мен, а не заради него.
- Успокой топката, Боби Лий, оставй ги да приберат Мюзет. Със сигурност не искам да ми се налага да се грижа за нея.
Мъжете и жените - всички плъхолаци, с добре насочените си оръжия, се дръпнаха назад в две редици, така че вампирите на Мюзет се принудиха да вървят между тях, за да стигнат до нея. Анджелито се бе присъединил към тях, но Боби Лий му махна с ръката, в която държеше оръжието си, да се върне. Анджелито беше внушителен, но също така бе един от малкото хора сред тях. Не бях сигурна, че здравенякът е най-опасната личност от тях.
Малко момиче на седем или осем години с тъмни къдрици, подстригани късо около ангелското й лице, показа фини зъби и ми изсъска. По-голямо момче, което изглеждаше в началото на дванайсетте си години или в края на десетте, хвана Мюзет за раменете и повдигна отпуснатото й тяло от пода сякаш тя въобще не тежеше. Той не показа зъби, само ме погледна с тъмни, враждебни очи.
Мъжки вампир с тъмен консервативен костюм хвана краката на Мюзет, но не направи опит да вземе дребната жена от момчето. Знаех, че вампирът можеше да я носи с лекота, но той не спори с момчето. На него не му липсваше сила, а само височина и опорна точка.
Те я отнесоха обратно при Анджелито, който я пое. Мюзет изглеждаше миниатюрна, носена в дългите му ръце. В стаята имаше хора с по-дебели ръце от неговите.
Хиенолаците тренираха редовно, но от наша страна нямаше никой с височината и размера на малкия ангел на Мюзет.
Жан-Клод стана и ме придърпа да се изправя. Деймън мръдна едновременно с мен. Също и Джейсън.
- Подготвили сме стаи за всички ви. Ще бъдете придружени до тях, след което ще оставим пазачи пред вратите ви, за защита на всички заинтересовани.
Боби Лий продължаваше да държи оръжието си насочено стабилно върху вампирите.
- Анита? - изрече въпросително той.
- Не искам да се мотаят наоколо без пазачи, така че да, идеята ми звучи добре. Можете ли да останете толкова дълго?
- Сладкишче, бих те следвал до края на земята. Разбира се, че можем. -
Южняшкият акцент бе толкова наситен, че можеше да се върви по него.
- Благодаря, Боби.
- Удоволствието е наше.
- Минг Ди, Фауст, знаете пътя към стаите, покажете на охраната ни накъде да вървят.
Минг Ди беше прекрасна, деликатна, с напълно права черна коса, подстригана точно над раменете; кожата й бе като светъл порцелан. Щеше да изглежда като идеална китайска кукла, ако не носеше черна кожа по тялото през повечето време. Кожата някак разваляше образа. Тя беше вампир-господар и нейното животно беше вълкът, както научих с изненада.