Е, не бях платил скъпо.
По едно време вратата се отвори, влезе жена. Носеше черен костюм с панталон, отгоре палто, което сигурно е струвало бая пари навремето, само че сега изглеждаше доста овехтяло. Чернокоса беше, само дето косата имаше особен оттенък, на тъмночервеникаво биеше. Имаше вид на леко изненадана, като че, идвайки насам покрай разнебитените фасади на пристанищните сгради, бе очаквала морски разбойници да й налетят, че и да я ограбят може би. Очите й обиколиха заведението, спряха се на моите, веждите й се повдигнаха въпросително. Повдигнах пръст и тя закрачи към мен, провирайки се сръчно между масите. Изправих се да я посрещна, здрависахме се.
— Вие сте господин Паркър, нали? — запита тя.
— Да, аз съм Паркър.
— Моля да ме извините за закъснението. На моста имаше пътно произшествие, отклониха трафика, та съм заобикаляла.
Ребека Клей ми се бе обаждала предния ден във връзка с текущ проблем. Искаше да знае мога ли да й помогна. Някой си я дебнел и следял скрито, сетне и открито. Ченгетата не успели нищо да направят. Онзи тип имал безпогрешна интуиция, отдалече ги подушвал и винаги изчезвал още преди появата им, независимо колко професионално и потайно се приближавали към дома й, когато ги викала на помощ.
Аз по това време по-обща работа не отказвах, дори сам си търсех, отчасти за да не мисля за отсъствието на Рейчъл и Сам. Вече девет месеца живеехме разделени, с няколко малки, краткотрайни изключения. Все така не можех да си дам точна сметка защо и как нещата се бяха влошили чак до такава крайна степен, че и така бързо. Понякога ми се струваше, че са си у дома, къщата ухае на техните миризми, изпълнена е с техни звуци, а в следващия миг се качват на колата и отиват при родителите на Рейчъл. И естествено, никога не беше така. Връщах се в миналото, опитвах да уточня, да анализирам всяка постъпка, всеки епизод и промяна по пътя, който ни бе довел до сегашното положение. Предполагаше се, че то е временно, че сме се разделили, за да си дадем възможност да премислим, сериозно, отговорно решение да вземем. Един вид шанс и за двамата: точна представа да получим за себе си, но и за другия, за това как сме живели заедно. Ей такива неща — какво сме споделяли, как сме си устройвали живота, без какво не можем и какво ще ни липсва от другия. Такива ситуации обаче рядко са временни. Получават се огорчения, дистанциране, всъщност зейва истинска пропаст. Дори да се стигне до сдобряване и решение отново да опитаме да се съберем, то фактът, че единият е напуснал другия, винаги се помни и остава непростен. Като ги изтъквам тези неща, все едно излиза, че вината е нейна, но не беше така. В същото време не съм съвсем убеден, че е и моя, поне не и изцяло моя. Рейчъл трябваше да направи своя избор, както аз моя, само че нейният до голяма степен зависеше от моя. В края на краищата изпуснах ги и двете, разреших да си тръгнат с надеждата, че някога ще се върнат. Иначе си говорехме по телефона, пожелая ли, можех да взема Сам, обаче те се намираха във Върмонт и това доста усложняваше нещата. Забравях разстоянието, много държах редовно да ходя на гости, и то не само защото не желаех да комплицирам и без това реално трудното положение. Най-вече много внимавах по друга причина — смятах, че все още има хора, които ще се опитат да им навредят, само и само да си отмъстят на мен. Затова и вярвам, че този факт повлия за съгласието ми те да заминат при родителите на Рейчъл. Всъщност напъвам се да си спомня как най-точно стана всичко, но нещо все ми се губи. Последната година бе особено… трудна. Ужасно ми липсваха, но не знаех нито как да си ги върна, нито как да живея без тях. Отсъствието им оставяше огромна празнина в моето битие и други се опитваха да я запълнят — онези, които изчакваха в сенките.
Първата ми съпруга, първата ми дъщеря.
Поръчах кафе за Ребека Клей.
По лицето й тъкмо полазваха сутрешните слънчеви лъчи. Безмилостно бих казал — разкриваха бръчките, сивите корени на косата, въпреки че бе прясно боядисвана, дълбоките сенки под очите. Някои от тези неща вероятно се дължаха на тормоза, оказван от онзи тип, който по думите й я следял постоянно. Други обаче, изглежда, имаха по-дълбок и по-отдавнашен произход. Неприятностите в живота й видимо я състаряваха преждевременно. Гримът й бе сложен набързо, небрежно, тук-там бе прекалено много. Навеждаше на мисълта, че жената отсреща ми не обича да се задържа пред огледалото, сигурно защото не харесва онова, което вижда в него.
— Струва ми се, че друг път не съм идвала тук — обади се тя. — А през последните няколко години Портланд така много се е променил, че е просто чудо как това място е останало все същото.