Рекох си, че сигурно е права. Градът постоянно се видоизменяше и подновяваше, но въпреки това най-чудновати останки от миналото му някак издържаха проверката на времето: като например антикварни книжарници и бръснарници, заведения, където менюто не е било променяно никога, просто защото храната е била чудесна още от самото начало. Е, сигурно затова и „Портхоул“ бе оцелял. Старата клиентела го ценеше и имаше ли възможност, всячески се стараеше да го поддържа печелившо.
Кафето на Ребека Клей пристигна. Тя си сипа захар, разбърка я продължително и сякаш забрави да спре.
— Е, какво мога да направя за вас, госпожице Клей?
Тя се сепна, преустанови бъркането, изглежда, бе чакала аз да дам тон на разговора. Добре де, бях го дал.
— Каквото вече ви казах по телефона. Един мъж непрекъснато ме безпокои.
— По какъв начин?
— Върти се около дома ми. Живея край Уилард, плажа имам предвид. Виждала съм го във Фрийпорт и в пазарния център, където ходя на покупки. И там върви подире ми.
— С кола или пеша?
— Пеша.
— Влизал ли е в непосредствената ви собственост?
— Не.
— Заплашвал ли ви е по някакъв начин? Например да ви е нападал, физически имам предвид?
— Не.
— Това откога продължава?
— От около седмица, може би малко повече.
— Говорили ли сте?
— Само веднъж, преди два дни беше.
— И какво ви каза?
— Заяви, че търсел баща ми. С дъщеря ми живеем в старата таткова къща. Твърдеше, че с него имал някаква си работа.
— А вие какво отвърнахте?
— Че баща си не съм го виждала от години. Казах му още, че доколкото зная, той е покойник. Всъщност, законно погледнато, е мъртъв по документи поне от началото на тази година. Цялата му лична документация съм я преровила. Хич не ми се искаше да го правя, но съзнавах, че е важно и за мен, и за дъщеря ми. Някак най-сетне да сложим край на неясноти и претенции.
— Разкажете ми за баща си, моля.
— Беше детски психиатър, много добър. Понякога приемаше и възрастни, но зная, че се отнасяше само за случаи на претърпели травми в детството си индивиди. Смяташе, че в такива случаи може да помогне. За съжаление случиха се неприятности, нещата започнаха да се променят. Появи се особен случай: един човек бе обвинен от сина си в сексуални издевателства, това стана по време на съдебен спор за родителските права. Баща ми бе заключил, че в твърденията има резон, и изразеното му професионално мнение стана причина правата да получи майката. За беля по-късно синът оттегли твърденията си, отказа се от тях с думите, че майка му го убедила да постъпи по този начин. Само че за бащата вече бе късно. Тръгнали приказки относно случая, вероятно самата майка ги е разпространила. Човекът обаче загубил работата си, а в един бар някакви хора го пребили жестоко. И накрая се самоубил — взел та се застрелял в спалнята си. Баща ми обаче прие цялата тази история много навътре, като лична грешка. Освен това бяха подадени оплаквания по повод заключенията му на базата на разговорите с момчето. Лекарската комисия по етика и жалби ги отхвърли до едно, но впоследствие почти никой вече не го търсеше за подобни професионални оценки. Струва ми се, че именно това съсипа самочувствието му на терапевт.
— Кога се случиха тези събития?
— Около 1998 година, но може би бяха започнали и малко преди нея. А сетне положението се влоши още повече… — тук Клей заклати глава, сякаш не вярва докрай на паметта си. — Дори и като ви ги разказвам сега тези неща, разбирам колко налудничаво звучат. Ужасна бъркотия се получи малко по-късно…
След тези думи направи пауза, огледа се, като че някой подслушваше, и рязко снижи тон, почти зашепвайки:
-… оказа се, че някои от татковите пациенти били сексуално малтретирани от група мъже, тогава тръгнаха съмнения и неудобни въпроси относно методите му и докъде може да се разчита на него. А баща ми, разбира се, себе си винеше за случилото се. Но сетне и други започнаха да подмятат подобни обвинения. Лекарската комисия го призова неофициално и единствено информативно — с цел да чуе собствените му аргументи по всичките обвинения, но той така и не стигна до нея. Намериха колата му на края на Северните гори — изоставена там. И от онзи миг насам никой не го е виждал, нито чувал. Полицията започна издирвания, само че никога не намери нищо. Това беше към края на септември 1999 година.
Замислих се. Името Клей ми звучеше познато. Ребека Клей. Ами да.
— Аха, значи сте дъщеря на Даниъл Клей?
Тя кимна. Сянка пробяга по лицето й. Но дали бе сянка? Или неволен спазъм, нещо като примигване от внезапна болка. Чувал бях за Даниъл Клей. Не беше много. Но Портланд е малко селище, всъщност град само по име. Истории като тази на Даниъл Клей обичайно остават за дълго в колективната човешка памет. Особени подробности по случая не помнех, но бях слушал клюките — както и всички останали. Ребека Клей бе обобщила обстоятелствата около бащиното изчезване в най-общи линии и изобщо не я винях заради това, че изпусна някои неща. Като например приказките, че доктор Даниъл Клей е знаел за извращенията с деца, а може би ги е прикривал, че дори и лично участвал в тях. Имаше и разследване в тази насока, само че в документацията му някои неща липсваха, още повече че поверителният характер на професията му и лекарската етика реално затрудняваха проследяването на поредица улики. Трябва и друго да добавя: солидни данни или доказателствен материал срещу него нямаше. Само че може ли този факт да спре хорските одумвания и заключения?