— В началото на годината се появи материал за баща ми в едно списание за изкуство, но това стана, защото продадох две от картините му. Имах голяма нужда от тези средства. Не ви съобщих по-рано този факт, но баща ми беше прекрасен художник, много талантлив според мен. Значителна част от свободното си време посвещаваше на изкуството — излизаше сред природата, в горите най-често, рисуваше с бои, правеше графики. Не бих казала, че в рамките на модерните виждания работата му би била високо оценена, финансовото изражение имам предвид. Досега за картина съм вземала най-много хиляда долара — от време на време продавах по някоя, защото парите не ми стигаха. Изложби никога не е уреждал, пък и, сравнително погледнато, много картини няма. Продаваше обаче на колекционери, които познаваха стила му, често и по уговорка работеше. А към края на живота си вече имаше доста предварителни поръчки.
— За какъв тип картини говорим?
— За пейзажи предимно. Ако се интересувате, мога и снимки да ви покажа. Защото оригиналите съм ги продала, само една картина ми е останала.
Познавах някои хора от портландските артистични среди. Реших, че няма да е лошо да ги поразпитам за Даниъл Клей. Междувременно обаче на първо място си оставаше проблемът с онзи, дето преследваше дъщеря му.
— Вижте, не се безпокоя единствено за себе си — продължи тя. — Имам дъщеря на име Джена, на единайсет години е. Вече ме е страх да я пусна сама извън дома дори и носа си да подаде. От време на време се опитвам да й обяснявам поне по малко какво става около нас, но се боя да не я наплаша излишно.
— Как искате да постъпя спрямо този човек? — запитах я аз.
Доста странен въпрос наистина, но бях длъжен да го задам. Ребека Клей трябваше предварително да бъде наясно с евентуално взетите мерки.
— Бих искала да поговорите с него. Да го накарате да се махне оттук.
— Това са две различни неща.
— Но защо?
— Едно е да поговоря, друго — да го принудя да си отиде.
Тя ме изгледа озадачено.
— Ще трябва да извините невежеството ми — тихо рече жената. — Не ви разбирам, честно.
— Вижте, искам да сме наясно — аз и вие — с всичко, което бих могъл да направя, и то още преди това. Мога да се срещна с него от ваше име, да опитам да изясним нещата без силови прийоми. Възможно е човекът да се вслуша в гласа на разума и да си тръгне по живо, по здраво. Но според казаното от вас той вероятно ще упорства, защото видимо има определени фикс идеи, което пък означава че може и до сблъсък да се стигне. Ако случаят се окаже такъв, имаме известен избор — да осигурим намесата на ченгетата например. Те да го задържат, сетне ще се обърнем към съда, който е в правото си да забрани приближаването на въпросното лице до вас. Това последното е под въпрос, в смисъл че може да се окаже сложно, още по-трудно като практическо приложение. В такъв случай ще се наложи да търсим други начини за убеждение да ви остави на мира.
— Искате да кажете като например заплаха или физическо посегателство?
Тонът бе въпросителен, но иначе идеята май й харесваше. Не можех да я виня. Познавах хора, години наред издържали всевъзможен тормоз от страна на разни негодници. Някои направо се бяха съсипали от напрежение и безпокойство. Други на края прибягваха до насилие, но това винаги водеше до задълбочаване на проблема. Такъв бе случаят на семейна двойка — мъж и жена, която попадна под ударите на съда. Там ги отведе съпругата на същия човек, който ги тормозеше. Защото един ден мъжът не издържал и му треснал един в мордата. След това цял живот съжаляваше за стореното.
— Има разни възможности — рекох. — Само че те ни поставят в уязвима позиция — да речем, с обвинение за физическо насилие или заплахи. При това, ако не постъпим изключително внимателно, положението може да се влоши дори и още повече. Досега този човек не е направил нищо крайно, освен да ви безпокои. Не че това е нищо, разбира се. Но ако нанесем първия удар, може да реши да му отвърне. В такъв случай за вас вече ще има реална опасност.