Всъщност не беше ли се завърнал и сега под влиянието на далечна, почти неуловима надежда да завари Гадателя на старото място? Предпочел да изкара зимата близо до морето, вместо да се отправи към по-топли, по-доходоносни места.
И ако го бе намерил тук, какво би казал? Научи ме. Покажи ми как да позная онзи, когото търся. Защото ще ме лъжат. Искам да ме научиш как да разпознавам лъжата…
Щеше ли да обясни защо се е завърнал? А дребният мъж щеше ли да му повярва? Сигурно, защото винаги би разпознал кое е лъжа и кое — истина.
Обаче Гадателя отдавна бе мъртъв, а за Отмъстителя оставаше само споменът на първата им и единствена среща през онзи далечен ден. Кръв имаше по ръцете му тогава. Възложената поръчка бе сравнително проста: да изпрати в гроба уязвим човек — мъж, който би се изкушил да размени онова, което знаеше, срещу протекция от страна на хората, които го търсеха. Само че часовете му бяха преброени още от мига, когато бе побягнал — секунди, минути, дори дни, но не повече от това. Няколко дни, всъщност пет, на шестия бе вече намерен и умъртвен. Страх го беше накрая, много при това, но без болка мина. Защото не бе в нрава на Мерик винаги да мъчи и изтезава. Макар и да не се съмняваше: жертвата е подложена на ужасно мъчение още от мига, когато разпознае неумолимата безпощадност в природата на дошлия за нея. И то е предостатъчно, колкото и кратко да е във времето. Но той бе професионалист, а не садист. Измъчваше само когато му се налагаше.
Мерик. Така го наричаха тогава. Това бе името в един регистър, име дадено му при раждането. Днес то не означаваше нищо за него. Мерик бе убиец, но той убиваше за други, не за себе си. Разликата е много голяма. Човек, убиващ по свои мотиви и за свои цели, е индивид, подчинен и жертва на емоции. Този вид хора правят грешки. Предишният Мерик беше професионалист. Той бе хладнокръвен, лишен от чувства или поне така си казваше сам. Макар и понякога след убийството да си позволяваше признанието, че то му е доставило удоволствие.
Но онзи, старият Мерик, Мерик убиецът, вече не съществуваше. Друг човек бе заел неговото място, обричайки сам себе си в това си превъплъщение, но пък дали бе имал избор? Може би предишният Мерик бе започнал да умира в мига, когато бе родено детето му? Волята му отслабна, в края на краищата съвсем се разпадна, победена от мисълта, че на този свят е дошло ново същество — дъщеря му.
Отмъстителя се сепна: в съзнанието му отново се върна Гадателя. И прекараните заедно с него кратки мигове на това, същото място.
Ако е възможно отново да ме погледнеш, старче, какво ли би видял? Ще ти кажа: човек без име, баща без дете… а сигурно и пламъка на беса му ще усетиш, опустошава го отвътре!
Отмъстителя извърна гръб на морето, закрачи. Работа имаше да върши.
Когато се прибрах, къщата немееше. Кратко ме поздрави само Уолтър, кучето ми, благодарен му бях за това. След като Рейчъл и Сам заминаха, изглежда, онези другите — отдавна отхвърляни присъствия — бяха намерили начини да обсебят доскоро заеманото от тях двете пространство. Същото, което преди им принадлежеше.
Бях се научил да не отвръщам на зова им, да не реагирам на скърцащите дъски, нито на звучащите върху тавана на спалнята стъпки. Неведомото неспокойно витаеше в таванското помещение, сякаш търсеше някогашното свое сред подредените там кутии, куфари, вехтории. Не откликвах и на тихото потрепване по прозорците, веднъж щом падне мрак, наложил си бях да го обяснявам с прости неща, а не с онова, което наистина беше. Като разклатени от вятъра клончета нежно потупват връхчета по стъклото. Само че пред прозорците ми дървета няма, пък и кой клон би потропвал така редовно, така настоятелно?
Понякога се пробуждах нощем в мрака смутен, объркан, несъзнаващ какво е нарушило почивката ми, единствено разпознавах присъствието на звук, но там, където звук не би могло да има… Дочувах далечно прошепнати думи, отзвучават полека, мозъкът автоматично, сетне и съзнателно сваля повдигнатите временно от съня цензурни бариери.
Но къщата, къщата днес никога не е изцяло празна. Нещо друго си бе намерило дом тук.
Съзнавах, че е трябвало да говоря с Рейчъл относно тези неща, при това много по-рано, още преди да си бе тръгнала. Трябваше да бъда честен, да й призная, че на мира не ме оставят покойните ми жена и дъщеря или може би някакви техни фантомни проекции, дето не са съвсем същите. Рейчъл е психиатър, щеше да ме разбере. Още повече че ме обичаше, значи щеше да се опита да ми помогне. Сигурно щеше да заговори за остатъчни угризения, потиснато чувство за вина, за финия мозъчен баланс, за това, че понякога страданието е така ужасяващо, така остро изживявано, че пълно възстановяване е невъзможно, то просто е извън нормалните възможности на което и да е човешко същество. А аз? Аз бих закимал и повтарял след нея — да, да, разбира се, така е, давайки си сметка, че в думите й се съдържа истина, но тя не е достатъчна да обясни истинската природа на онова, което се случи в живота ми, след като ми бяха отнети жената и дъщерята. Всъщност не, сигурно не бих заговорил с Рейчъл за тези неща. Нищо за тях не бих посмял да споделя, защото да кажа нещо подобно на глас, би означавало на всички тези повтарящи се феномени да придам реалност, каквато не исках и не можех да призная. Отричах съществуванието им, а за беля упорството сякаш засилваше властта им върху мен.