— От Франк Мерик например.
Отсреща настъпи мълчание.
— Тук повече не се обаждайте — след малко заговори Касуел. — Ник’ъв Мерик не познавам, нито пък другите имена съм ги чувал, дето ги редите.
Реших да опитам нов подход.
— Хей, Отис, този човек е на път към теб. Повярвай ми, човече. Иска да научи какво е станало с дъщеря му. Изобщо няма да е учтив като нас, нито ще се церемони. И друго ще ти кажа: твоите приятелчета с теб ръцете ще си измият, на него теб ще подхвърлят, а той жив ще те изгризка, повярвай ми. Или ще решат, че ти си най-слабата брънка във веригата и просто ще те елиминират, както сте постъпили с Даниъл Клей.
— Ние не сме… — започна Касуел, сетне се усети.
— Не сме какво, Отис? Нищо не сме направили на Даниъл Клей, нали? Не сме го убивали, а? По-добре сам ми разкажи за него.
— Да ти го начукам! — разяри се Касуел. — Да те чукат рогатите оттук до ада и обратно, чуваш ли!?
И пак затвори. Трети път позвъних, само че този път никой не вдигна. Телефонът звъня, звъня отсреща, представях си белия несретник Отис Касуел в бедняшкия си дом, разярен, но и неистово уплашен, запушил уши с длани, за да не чува звука. И така чак докато в гнева си грабне телефона и изскубне кабела от розетката в стената.
Падна нощта. Срещата ни с Касуел бе белязала началото на края. На север се движеха и други хора, сред тях и Мерик, само че пясъчният часовник на живота вече бавно е отмервал последните му часове. По-късно си представих друга метафора: не ще да е било през финия отвор в средата на двойната стъкленица с обърнатите конуси. Животът му се е скъсявал, все едно пясъкът е изтичал между стиснати в юмрук пръсти. Защото, задавайки прекалено много въпроси за Даниъл Клей, сам бе осъдил себе си. Доброволно бе приел тази участ, залагайки на карта всичко. Вероятно е съзнавал, че рискува фатално. Може би се е надявал времето да му стигне поне гроба на дъщеря си да успее да открие.
И така, Мерик посрещнал нощта в хижа на име „Олд Муз Лодж“. То е може би малко странно, но звучи топло. Буди асоциации за старото мейнско гостоприемство, за дървени подове, широки маси и високи столове, за мили, любезни стопани. За големи камини, в тях палав огън пламти, весело озарява лицата на гостите. За спретнати стаи и легла с балдахини, миришат на чисто, новоизпрано спално бельо, атмосферата напомня какво е било преди век, говори за стари корени и отколешни здрави традиции. За закуска с кленов сироп, палачинки и бекон пред прозорец с чудна гледка — отвън тихи планински езера, водите им кристални, а наоколо мили и мили вечнозелена гора.
Хубава картина, приятни представи за подслон, топлота, удобно легло. Само че действителността била друга: в „Олд Муз Лодж“ никога никой не бил отсядал да пренощува, поне не и в истинско легло. В миналото разни пияници си отспивали в задната стая, но пък на пода, и то така упоени от алкохола, че удобството едва ли някога е било на дневен ред пред забравата, която този тип мъже обичайно търсят във виното. Но днес същото помещение било постоянно заключено, единствено за склад служело. Собствениците се бояли да не им бъде отнето разрешителното да сервират алкохол. Всяка година тази възможност била любима щекотлива тема за местния вестник и по-голямата част от тукашното население: хижата имала лоша слава като сборище на впиянчени типове и скитници. И все пак топлото впечатление, което име като „Олд Муз Лодж“ може да остави у вас, не било чак толкова далеч от реалността.
Подовете наистина били дървени, масите широки, а столовете високи. И камина с буен огън имало.
Мерик се настанил на маса за двама в задната част на бара, загърбил вратата, но пък на стената насреща му висяло огледало. Там виждал всички новодошли, без те веднага да го забележат. Горещо било, потял се здраво, но дебелото кадифено яке от гърба си не свалял. Едната причина за това била, че държал пистолета в джоба за бърза реакция в случай на нужда. Другата — постоянно кървящата му рана в хълбока, защото свали ли връхната дреха, околните ще видят пропилата се през превръзките в ризата му кръв.
Убил руснаците още веднага след Бингам — по-точно след вилицата, където „Стрийм Роуд“ се отделя от шосе 201 и върви по река Остин към махалата Мейфийлд. Знаел, че все някъде по пътя ще го настигнат, затова ги очаквал. Убийството на Демаршън само по себе си било достатъчна причина да го потърсят, обаче имало и други сметки за разчистване. По-стари били, във връзка с две изпълнени от него поръчки — едната в Малка Одеса, другата — в Бостън. Отдавна чакал да го посетят, дори се чудел защо не направили поне опит, докато бил в затвора. Всъщност именно непробиваемата система на супермакса го предпазила от проникване на техни хора, останалото свършила репутацията му. А след смъртта на Демаршън приказките плъзнали, и то светкавично, във всички посоки. Телефони звънели, съответни длъжници били търсени, услуги поискани.