И така заспивал, събуждал се, отново задрямвал. Звучала музика, унасяла го, сетне затихвала и пак започвала. Чувал гласове, шепот…
тате
Мерик отворил очи. На стола отсреща седяло момиченце. Чернокосо, с напукана кожа, разкъсана там, откъдето са излизали газовете на разложението. По челото пълзяла някаква гадина. Понечил да я замете, но ръцете му не се и помръднали.
— Хей, миличко — отворил уста той. — Къде беше?
По ръцете на детето имало пръст, някои нокти били счупени.
чаках
— Какво чакаше, моето момиче?
тебе
Мерик кимнал.
— Досега нямаше как да дойда. Бях… бяха ме затворили, но винаги само за теб съм мислил. За миг дори не съм те забравял.
зная, тате, ти си бил далече, далече, сега си тук до мен наблизо, сега можем да бъдем заедно
— А с теб, детенце, какво се случи? Защо избяга?
заспах, тате, заспах и не можах да се събудя.
В гласа нямало емоции, очите на момиченцето не мигвали. Мерик забелязал, че едната страна на лицето й била вишневочервена, минаваща в лилави, синкави цветове.
— Е, времето дойде, съвсем скоро ще е, миличко — рекъл той и отново протегнал ръка.
Този път имало сила в нея, пресегнал се да погали детето по бузата, а пръстите му се ударили в нещо хладно и твърдо. Чашата се преобърнала, уискито се разляло по масата и за миг той се върнал в действителността. Момичето го нямало, алкохолът потекъл между пръстите му и по пода. Отнякъде се появила келнерката и му казала:
— На вас, изглежда, вече ви е време да си ходите у дома.
А Мерик кимнал и отвърнал:
— Да, мисля, че сте права. Време е да се прибирам…
Изправил се, усетил как изжвакала насъбралата се в обувката му кръв. Стаята шеметно се завъртяла около него, а той сграбчил масата, за да не падне. Замайването преминало, отново почувствал болката в хълбока. Навел очи, съзрял избилата по крачола на панталона кръв. Келнерката също зърнала червеното петно.
— Хей — стреснала се тя. — Какво е…
Сетне погледнала Мерик в очите и там видяла нещо, от което гласът й секнал. А той бръкнал в джоба, намерил банкноти. Отделил двайсетачка и още десетка, пуснал ги в подноса й.
— Благодаря ти, миличка — рекъл и сега в очите му имало истинска нежност, а келнерката не била сигурна дали на нея говори или нещо друго му се привижда. — Веднага потеглям.
И човекът наистина си тръгнал, пресякъл бара и дансинга с танцуващите двойки, минал сред масите с пияниците, влюбените, приятелите. Движел се от светлината към мрака. От живота в нас към този отвъд. Излязъл навън, а хладната нощ отново го разлюляла, завил му се свят, но скоро му минало. Извадил ключовете от джоба на якето, закрачил към колата, а с всяка поредна стъпка от раната бликала кръв, още и още. И всеки изминат метър малко по малко ускорявал края.
Спрял при колата, с лявата ръка се опрял на покрива, с дясната отключил. Отворил вратата и са понавел, тогава зърнал отражението си в стъклото на задния прозорец, а след секунда към него се добавило още едно, затрептяло зад рамото му. Това било птица, гигантски гълъб с бяло лице, черна човка, дълбоко хлътнали в орбитите човешки очи. Разтворила крила, едното отишло по-нависоко и било черно, а не бяло. Вместо пера по края си имало хищно закривени нокти, а в тях бляскало нещо продълговато, метално.
Крилото заиграло, забило с меко свистене, Мерик почувствал нова, остра болка, парнала го в мига, когато силен удар пречупил ключицата му. Извил се в опит да извади пистолета от джоба, но се появила нова птица — този път ястреб. А той държал бейзболна бухалка, истински старомоден „Луисвил Слъгър“, дето навремето ги правели по поръчка. В ръцете на познавач истинският слъгър чудеса прави, удари ли топката, иди я търси. Само че този път бухалката отивала право в главата му. Нямало как да избегне удара, подложил лявата си ръка. Ударът натрошил лакътя, а крилете продължавали да пляскат, ударите се сипели един подир друг и все по-жестоки. Мерик рухнал на колене, нещо в главата му изхрущяло, в очите му нахлула алена кръв. Отворил уста да заговори, но нямал с какво да артикулира думите. Защото поредният удар начупил и почти отнесъл челюстта му. Металната щанга описала още една и още една дъга, сега Мерик вече лежал на ледения чакъл по очи. Приличал на могъщо повалено дърво, само дето кръвта му обагряла ситните камъни в алено, а зверските удари продължавали да валят. Цялото му тяло издавало странни, меки звуци, в началото костите пращели, сетне се чувало само подобно на стонове жвакане, жизненоважните органи се разкъсвали един по един.