А той като по чудо бил все още жив.
Ударите секнали, но не и болката. Нечий обут в тежка бота крак се мушнал под корема му и рязко тласнал тялото нагоре и назад. То се извъртяло, тупнало по гръб, сетне здрава ръка в ръкавица го сграбила за яката и го помъкнала назад, захвърлила го в полуседнало положение, опрян на автомобила. Едната ръка лежала на земята, почти смазана, другата — дясната, — безчувствена, на прага на колата. Виждал света през разкривена карминена призма, а в него гротескно се мърдали птици като хора и мъже като птици.
— Тоя пукна — рекъл глас, далечно познат на Мерик.
— Ами, не е — отвърнал друг. — Все още не.
Сега чувствал горещ дъх близо до ухото си.
— Не биваше да идваш тук — обадил се вторият глас. — Просто трябваше да забравиш. Тя отдавна е мъртва, но до последно я биваше, да знаеш.
Усещал движение отляво. Внезапно щангата го праснала над ухото, през призмата бликнала светлина, превърнала света в многоцветна дъга, а в нея алените тонове били най-силни. В угасващото съзнание заиграли още и още цветове, същински калейдоскоп.
тате
На път съм, почти пристигам, миличко…
Но чудото продължавало, той не умирал.
Последвал ритник, поместил тялото, пръстите на дясната ръка помръднали, плъзнали се под седалката. Полазили за миг, допрели ръкохватката на десетката. Нещо отвъд им придавало воля, замътеният мозък изпращал сигнали. Боже, дай ми сила само за миг…
тате
Почакай секунда, миличко, татко първо трябва нещо да свърши…
Пръстите бавно обхващали дръжката, опитвали да откачат пистолета, в премазаните стави обаче нямало сила. Последвал нов ритник, а той отхвърлил тялото странично. Разбитите кости, разкъсаната отвън и отвътре плът потръпнали от движението, болката била нечовешка. Сега обаче Мерик лежал на чакъла странично, ръката с пистолета под него. Чудото продължавало, а насладили се на делото си и резултата от него, хората птици сега не внимавали особено, пък и нощта била тъмна.
Отворил очи, а те може би са били отворени и преди това, но той не го знаел. Залели го нови вълни на агония, но завесата с аленото многоцветие за миг се вдигнала. Бузата му била допряна в обледените камъни. Някъде отпред съзрял две фигури една до друга, тъкмо обръщали гръб на колата, не били на повече от четири-пет метра.
Напрегнал всичко, що било останало в него, а то било сетната воля на смъртника, изострена от жаждата за мъст, гнева на поругания, ината на смазания. Поместил ръката веднъж, хайде още веднъж, и внезапно повдигнал пистолета. Може би това не била негова сила, може би нечия друга помагала на смазаните кости, защото наистина усетил натиск върху ставата на показалеца си върху спусъка като от чуждо невидимо присъствие.
Човекът отдясно направил смешно движение, сякаш танцува степ, рухнал с раздробен глезен, изревал нещо. Мерик не го разбрал, както не осъзнавал и къде го е улучил, но пръстът дръпнал спусъка още веднъж. Сега мишената се разместила, защото другият се навел да помага на ранения и куршумът свирнал над тях.
Мерик имал времето и същата помощ за трети изстрел, тъкмо преди мракът да го погълне завинаги. Последният куршум пробил дупка в челото на надигащия се с помощта на другаря си ранен, излязъл през темето с червено облаче досущ като мъгла. Оцелелият се опитвал да изтегли трупа встрани, но кракът на убития се заклещил в някакъв корен. От вратата на заведението изскочили хора, нямало как изстрелите да не привлекат внимание. Гласове се разкрещели, към сцената хукнали мъже и живият побягнал, оставяйки мъртвеца на мястото.
Мерик издъхнал в същия миг. Една жена се надвесила над него, келнерката от бара, заговорила нещо, но той нямало как да я чуе. Бил вече на друго място.
тате?
ето ме, Луси.
И това било краят.