— А частният детектив? Какво знаеш за Пул?
— Аз с тая работа нищо общо нямам — този път в гласа звучеше негодувание. — Той не искаше да си ходи и все въпроси задаваше. Трябваше по телефона да се обаждам. И него го зарових в църквата, само че далече от Люси. Нейното место си е специално.
— Кой го уби?
— Аз моите грехове си ги признавам, ама чужди не мога… не е моя работа.
— А Даниъл Клей? Той замесен ли беше по някакъв начин?
— Него лично не го познавам — отвърна Отис Касуел. — С него к’во стана не знам. Името съм го чувал. Само че вие нали няма да забравите к’вото ви казах: аз с нея не съм искал така да стане. Само исках топло да й е. Казах ви: аз обичам децата.
— А на какво викахте Проекта?
— Децата бяха Проекта, ами да — отговори той. — Малки дечица. Другите ги намираха, тука ги водеха. Така го наричахме — Проекта. Той беше нашата тайна.
— Кои са другите?
— А, това не мога да го кажа. Повече нямам к’во да ви кажа.
— Добре, Отис. Сега ще дойдем при теб. И на безопасно място ще те отведем.
Изглежда, че в този миг, в последните минути на живота му, изведнъж рухнаха всички защитни прегради, които Отис Касуел бе издигал между себе си и реалността на извършеното от него.
— Никъде не е безопасно — изплака той. — По-добре е вече всичко да свърши…
Въздъхна дълбоко и преглътна, задавяйки поредния стон. Това, изглежда, му даде малко сила.
— Трябва вече да затварям. Идва някой… трябва вратата да отворя…
Нещо изщрака, връзката се прекъсна. Пет минути по-късно бях на шосето, настъпил газта, колкото условията позволяваха. След десет бях вече на отклонението към дома на Касуел. Още в движение замигах с фаровете, но от Луис и Ейнджъл нямаше и следа. Досещах се какво става. Обърнах колата, хванах по отклонението. Портата бе отворена, катинарът разбит. По черния път стигнах до къщата. Отвън бе спрян камион. Лексусът на Луис бе зад него. Предната врата на дома зееше отворена.
— Аз съм — извиках високо.
— Тук сме — чух гласа на Луис някъде отвътре, отдясно.
Тръгнах по гласа, влязох в бедно обзаведена спалня.
Стените бяха прясно варосани. По тавана минаваха външни греди. На едната висеше Отис Касуел. На пода отдолу имаше преобърнат стол, по босите му крака все още се стичаха капки урина.
— Излязох да пусна една вода — обясни Ейнджъл. — И тогава видях…
Запъна се, сякаш търси думите, сетне добави:
— …гледам — вратата отворена, стори ми се, че виждам едни хора да влизат. Само че когато пристигнахме, тук нямаше никой освен Касуел, а той беше вече мъртъв.
Приближих, внимателно навих ръкавите на Касуеловата риза. Татуировки по ръцете му нямаше. Каквото и да бе вършил, не той бе човекът с орела на ръката. Луис и Ейнджъл ме измериха с очи, но не казаха нищо.
— Той знаеше — рекох тихо. — Знаеше кои са другите, но не пожела да ги предаде.
Сега бе мъртъв, с него си бе заминала и тази информация. В същия миг се досетих за убития от Мерик. Погледнах часовника, все още имаше време. Преди това обаче внимателно претърсихме къщата. Прегледахме всичко поред — шкафове, чекмеджета, долапи, подовете и обшивката на къщата. Скривалища търсехме и в крайна сметка набитото око на Ейнджъл свърши работа. Откри дупката в стената зад етажерка с книги. От нея измъкнахме пликове със снимки, повечето компютърни разпечатки, десетки ненадписани видеокасети и дивидита. Ейнджъл погледна две-три снимки, върна ги обратно и отстъпи. И аз се опитах да ги разгледам, но не ми стигна твърдостта и се отказах. И без това можех да се досетя какво съдържат. Само лицата на децата ще се променят, иначе бедно ви е въображението.
Луис се прокашля, посочи дивидитата и касетите. Вече бях зърнал в ъгъла металната поставка с плейъра и чисто новия плоскоекранен телевизор. Изглеждаха съвсем не на място в къща като Касуеловата.
— Няма ли да ги погледнеш? — запита Луис.
— Не. Трябва да тръгвам — отвърнах. — Изтривайте всичко, което сте пипали, и се спасявайте.
— Ченгетата ли ще викаш? — запита Ейнджъл.
Поклатих глава.
— В момента не. Може би час-два по-късно.
— Какво друго ти каза той?
— Че дъщерята на Мерик починала от отравяне с въглероден окис, изгорели газове. Погребал я зад камбанарията в гората.
— И ти му повярва?
— Все още не съм сигурен на какво да вярвам и на какво не — рекох и извърнах глава към лицето на обесения, мораво на цвят.
Не можех да изпитвам съжаление, единствено ми бе криво, че бе починал, без да ми каже повече.