— От нас какво искаш? — обади се Луис. — Да останем ли някъде наблизо?
— Върнете се в Портланд, но в Скарбъро не ходете. Трябва да отскоча един труп да огледам, сетне ще ви позвъня.
Излязохме навън. Бе тихо, гората немееше. Във въздуха усещах някаква непозната, чужда миризма. Усетих зад себе си, че Луис подсмръкна.
— Някой тук е пушил — тихо рече той.
Обиколих камиона на Касуел, стъпих на затревеното, тук имаше зеленчукова леха, сетне отново трева, тогава започваше гората. Обиколих терена, скоро намерих фаса. Беше от саморъчна навита цигара, захвърлен в пръстта. Внимателно я вдигнах, издухах връхчето. Все още имаше огънче, макар че само примига и угасна.
Ейнджъл и Луис се появиха зад мен, и двамата с пистолети в ръце. Показах им остатъка от цигарата.
— Той е бил тук — казах тихо. — Ние сме му посочили пътя към Касуел.
— На малкото пръстче на Касуел имаше белег като от пръстен — поклати глава Ейнджъл. — Сега обаче пръстен няма.
Загледах се в тъмната гора. Но в мен нямаше усещане за чуждо присъствие там. Колекционера си бе отишъл.
Оказа се, че О’Рурк си е изпълнил обещанието. Беше се обаждал в съдебна медицина да ги предупреди, че може би ще успея да разпозная мъртвеца. Около седем часа бях вече в моргата, малко по-късно пристигнаха самият О’Рурк и още двама детективи от щатската полиция. Единият беше Хансън. Не ме поздрави, мълчеше с каменно лице, когато отвориха хладилното помещение. Разбрах, че има общо пет тела, които трябваше да минат под ножа на съдебните лекари: на неидентифицирания от стрелбата край „Олд Муз Додж“, на Мейсън Дъбъс, двамата руснаци и Мерик. Хладилната площ в тукашната морга била малка, затова руснаците бяха оставени при погребален агент наблизо. Труповете бяха покрити с дебели найлонови чували.
— Кой е Мерик? — запитах един от помощниците на главния лекар.
Човекът, чието име не знаех, посочи тялото, което беше непосредствено до стената.
— Съжалявате го, а? — чух глас зад гърба си, беше на Хансън. — С вашия пистолет е убил четирима души за дванайсет часа. Наистина би трябвало да съжалявате, но не за него.
Нищо не отговорих. Отведоха ме при трупа на убиеца на Мерик. Мисля си, че дори успях да запазя безизразно лице, когато отхвърлиха найлоновото покривало. Зърнах главата, червената зееща рана малко вдясно на челото, все още замърсена с пръст и съсиреци.
— Не го познавам — рекох тихо.
— Сигурен ли си? — обади се О’Рурк.
— О, да, сигурен съм — отсякох, извръщайки се от трупа на Джери Лежер, бившия съпруг на Ребека Клей. — Никога не съм го виждал.
Тези неща ме измъчваха, разбира се, всичките изречени лъжи и полуистини. Тежаха ми като камък на шията, преследваха ме нощем, че и денем. Сигурно щяха да ми струват много повече, отколкото си въобразявах, макар и толкова отдавна да водех втори живот, че не би трябвало да се учудвам на евентуалните последици. В дадения случаи можех да кажа на полицаите всичко, което вече знаех. За Анди Келог, за Отис Касуел и труповете, може би наистина заровени около стените на полуразрушената църква. Само че не го направих. Не зная защо. Казвах си, че може би защото всъщност съм много близо до истината и ми се иска сам да я установя.
Само че и тук ме очакваше разочарование, защото кое, в края на краищата, е истината? Както бе казал адвокатът Елуин Старк: единствената истина е, че всеки лъже.
Или може би беше заради Франк Мерик. Знаех делата му. Знаех, че е убивал и пак би убивал — отново и отново, — само жив да бе останал. Още ме наболяваше там, където ми бе забил юмрука си. Още изпитвах известно омерзение от факта, че ме бе превърнал в безпомощен, безсловесен вързоп, и то в собствения ми дом. Само че в много от извършените от него неща виждах собственото си отражение: най-напред в любовта към дъщеря му, в почти демоничната фиксация да открие истината зад изчезването и евентуалната й смърт, във волята да накаже виновниците.
Е, намерен бе гробът на Луси Мерик, оставаше да открия онези, които реално я бяха отвели до него. Двама — Касуел и може би Лежер — бяха мъртви. С Дъбъс ставаха трима. Анди Келог си спомняше четири маски, но по ръцете на Касуел и Лежер — когато разговарях с него пред онзи склад — не бях забелязал татуировки. Човекът с орела, вероятният лидер на групата според Анди и доминираща фигура в цялата тази мръсна история, все още бе жив.
Тъкмо се качвах в колата, когато още едно нещо си дойде на мястото. Онзи горен ъгъл на стената в къщата, където бе починала Луси Мерик, дупките в нея, белезите от винтове, дето са държали нещо като метална пластина. Още и нещо казано ми от Касуел по телефона. В онзи миг ми бе прозвучало недостатъчно ясно, но го бях прескочил в опита си да измъкна още и още информация. Сега се връщаше в съзнанието ми — … Бях решил на час-два да я проверявам… ама ето на и съм задрямал. И като се събуждам и гледам… тя на пода лежи… … И връзката ми стана ясна.