Надникнах през прозореца да видя как е ситуацията отвън. Жива душа не се виждаше наоколо. Отворих вратата, слязох по стълбичката. Стъпвайки на чакъла, зърнах оградните панели и се досетих, че съм гледал във фургона, но не и под него. Заобиколих, за да не се виждам от пътя, извадих фенерчето, клекнах отзад и осветих, взирайки се в тесните процепи между панелите. Първото, което видях там, бе голям кубовиден метален контейнер с приблизителни размери — на основата два и четирийсет, на височина — метър и петдесет. Стори ми се, че е завинтен с болтове за пода на фургона. Осветявах от различни места, но не зърнах отвор в него. Освен това нямаше и как да сваля който и да е панел — заварени бяха. Значи единственият достъп бе през самия фургон. Върнах се, огледах пода, бе застлан с някакъв вид дебела кафява настилка, на влажна кучешка козина ми заприлича. Загубих малко време, опипвайки тук и там, докато усетих празнини, а на места и кръгли подплънки отдолу. Настилката бе залепена с велкро лепенки. Помогнах си с ножчето, дръпнах рязко и килимчето се отдели от долните лепенки. Откри се правоъгълен капак около шейсет на седемдесет сантиметра с ключалки от две страни. Свалих сакото и се захванах на работа с лоста, само че този път съвсем не бе така лесно. Материалът бе стомана, плоскостите пасваха отлично и колкото и да напъвах с острата част на моя инструмент, нямаше как да повдигна дори поне и малко ръба на капака. Седнах на пода и се замислих за възможностите които имах. Едната бе да оставя нещата така, да върна настилката на мястото й и да дойда по-късно. Само че кога? По принцип щях да дам време на Ланг да изнесе евентуално изобличаващите го материали от сандъка, веднага щом разбере, че някой е влизал в жилището му силово. Можех да се обадя на ченгетата. Само че тогава трябваше да обяснявам надълго и нашироко какво правя тук, защо съм разбил вратата и прочие. При положение, че ми повярват, следваха и други условности — дали ще се навият да вземат разрешение за обиск и дали ще се намери съдия да им го даде. И накрая, за единия майтап в сандъка току-виж се оказали семейните скъпоценности на покойната му майки и дрехите й или книги и документи и Бог знае още какви боклуци, само не и онова, което очаквах и се надявах да намеря. Е, тогава ще ме арестуват с пълно право, току-виж и в пандиза съм попаднал.
Обадих се на Ейнджъл.
— Къде е онзи?
— В едни инсталации на корабостроителниците край пристанището на Бат — осведоми ме той. — Виждам го от мястото, където сме спрели. Изглежда, има проблеми с мониторите на системите им за сигурност. Гледам, че проверява кабели, тук-таме отваря съединителни кутии и дявол знае к’во още. Сигурно ще повисим тук още бая време.
— Извадете колата му от строя — рекох му аз. — Две спукани гуми ще свършат работа. Сетне идвайте тук, ама бързо.
Извадих късмет — не мина половин час и те пристигнаха. Показах му ключалките, той клекна и се хвана на работа. Мълчеше и съсредоточено работеше. След пет минути първата ключалка изщрака, за втората му трябваха още две-три. Мълчахме и тримата, когато отвори капака, а отдолу се показа нещо като плитко метално чекмедже или контейнер с ръкохватки за лесно изваждане. Беше пълно с видеокасети без надписи, също така немаркирани дивидита, компютърни дискове и албуми с десетки найлонови прозрачни пликове. Съдържаха снимки на голи деца, понякога с възрастни, понякога с други деца. Ейнджъл продължаваше да мълчи, вадеше чекмеджето с прехапани устни. Отдолу се показа същинска портативна килия, където клечеше завито в одеяло момиченце. Очичките му уплашено замигаха при светлината и то изплака. Край него имаше разпилени стари куклички, шоколади, бонбони и кутия корнфлейкс — зърнени топчета за закуска. Ейнджъл не каза и дума дори и когато зърна кофата, служеща на детето за тоалетна, и фините процепи в едната стена, откъдето би трябвало да влиза въздух.
За пръв път проговори, когато подаде ръка на изплашеното до смърт дете долу. В сравнение с тънката му, подобна на клечица ръчица тази на Ейнджъл ми се стори направо масивна.
— Сега всичко ще бъде вече наред — рече той. — Няма да разрешим никой повече да те измъчва, обещавам ти.
Момиченцето отвори уста и нададе ужасяващ рев.
Тук вече извадих телефона, повиках ченгетата. Луис и Ейнджъл се изнесоха. Във фургона останахме аз и десетгодишното дете с жълтеникава кожа и уплашени, неистови очи, чието име, изглежда, беше Аня. На врата носеше евтина огърлица с плочка, а на нея със сребристи букви бяха изписани същите тези три букви — Аня. Отведох го за ръката в колата ми, сложих го на предната седалка и то остана там на място с очи, заковани в някаква си точка на пода пред него. Не можа да ми каже колко време е стояло в онзи контейнер, с голяма мъка се разбрахме за името — потвърди го, а сетне на грубоват, недодялан английски си каза възрастта — десет години. После млъкна и нищо повече не можах да изкарам от него. Личеше си, че се страхува и не ми вярва, нямаше как да не разбера тази проста истина.