— Кой ви помогна в тази история? — запитах аз.
— Никой, нали ви казах — отвърна тя, без да ме гледа в очите. — Сама свърших всичко.
— Имам предвид бащината ви кола в Джакман. Закарали сте я сама, добре. После кой ви върна? Как се прибрахте тук?
— На автостоп.
— Наистина ли?
— Ами да, защо не?
Само че знаех — отново ме лъжеше. След всичко, което бе направила, не бе логично да поеме такъв огромен риск. Толкова бе елементарно, че дори и да е била силно разстроена и не на себе си, за потенциалната опасност пак би се досетила. Ясно ми беше, че някой я е последвал с кола до Джакман, сетне я е върнал обратно. Напълно възможно да е била онази жена — приятелката й Ейприл. Спомням си как се бяха спогледали онази вечер, след като Мерик бе счупил кухненския прозорец. Нещо бе преминало помежду им, като вълна на съпричастие, жест на съучастници в обща кауза, свидетелство за споделена тайна. Всъщност това нямаше значение. Нищо в този контекст вече нямаше значение.
— А кой е другият мъж? Този, който е направил снимката, Ребека?
— Не зная. Късно беше. Чувах, че някой е с татко, двамата се черпеха, чуваше се звън на чаши. Сетне изведнъж влязоха в стаята ми. И двамата миришеха много гадно, бяха доста пийнали. Това го помня кристално добре. Сигурно затова никога не съм била в състояние да понасям уискито, нито на вкус, нито на мирис. Влязоха, светнаха лампата на нощното шкафче. Другият мъж носеше маска на призрак, от онези, дето ги носят на Вси светии и хлапаци, и възрастни. Баща ми рече, че това е негов приятел, помоли ме и за него да направя същото… не исках, обаче…
Тук направи пауза и отново потръпна.
— … а бях само на седем години — сега вече шепнеше. — Е, това беше всичко. А те снимаха, сякаш бе игра, голяма смешка. Само веднъж се случи. На следващия ден баща ми се разплака и се закле, че никога повече няма да се повтори. Непрекъснато повтаряше, че ме обича и че никога вече няма да ме дели с никого. И наистина не го направи.
— Нямате дори и идея кой е бил този мъж?
Пак поклати глава в знак на отрицание и пак не можа да ме погледне в очите.
— В албума на Ланг, дето беше във фургона му, има още снимки от същата вечер, Ребека. И приятелят на баща ви фигурира в тях, само че главата му не се вижда. На едната ръка има татуировка на орел. Не помните ли такава подробност?
— Не, не помня. Тъмно беше. Но дори и да съм зърнала такъв знак, вероятно съм го забравила. Все пак толкова много години са минали оттогава…
— Едно друго сексуално малтретирано дете помни същата татуировка. Източник, до който се допитах, подсказа, че може би става дума за военен тип татуиране. Да знаете кой от бащините ви приятели е служил в армията?
— Елуин Старк със сигурност — веднага отвърна тя. — Мисля си, че и Еди Хейвър може да е бил в армията. Те са единствените служили, доколкото зная, но и двамата нямат татуировки по ръцете. Гостували са ни понякога през лятото, заедно сме ходили на плажа. Щях да забележа, нали?
Пуснах тази приказка покрай ушите си. Какво друго бих могъл да направя?
— Излиза, че баща ви е предал онези деца. Злоупотребил е.
Тя кимна.
— Така е за съжаление. Онези хора са разполагали със снимките му, където е с мен. Предполагам, че по този начин са го принуждавали така да постъпва. Изнудвали са го.
— Онези хора? А как са се добрали до снимките?
— Допускам, че същият мъж от онази нощ им ги е дал. Но трябва да ви кажа… длъжен сте да знаете, че баща ми наистина трепереше над поверените му деца. Опитваше се всячески да ги защитава. Онези хора го принуждаваха да им избира и посочва обекти за техните цели, но за сметка на това с останалите той работеше двойно по-старателно. Разбирам, че е трудно за разбиране, но на практика сякаш имаше двама души на име Даниъл Клей — добрият и лошият. Единият малтретираше собствената си дъщеря и предаваше други деца, за да спаси честта и репутацията си. Другият се бореше със зъби и нокти да спасява от насилие останалите си детски пациенти. Може би това бе единственият начин да оцелее, без да полудее: разкъсвайки се на две, наричайки действията си „любов“.
— А Джери Лежер? Нямахте ли подозрения относно него след онзи случай в банята с Джена?
— В него съзирах някакво далечно подобие на баща си — отвърна тя. — Но не знаех дали е пряко замесен. Не и до онзи миг вчера, когато ми се обаждаха от полицията, за да ми кажат как е умрял. Мисля си, че Джери го мразя повече от всички останали. Искам да кажа, че той вероятно е знаел за моята детска съдба. Знаел е какво е правел баща ми с мен и по този начин съм ставала за него още по-привлекателна. То си личеше… — потръпна Ребека Клей. — Личеше си, когато ме чукаше… сякаш с детето в мен го правеше.