На следващата вечер в „При Наташа“ имаше вечеря в чест на Джун Фицпатрик и тя се обади да ме покани. Не ми се искаше да ходя и й го казах, но тя настоя. Е, отидох, оказа се, че Джоел Хармън нямало да дойде, зает бил с нещо друго. Присъстваха доста от приятелите на Джун, сред тях и Фил Айзъксън, художественият критик от „Прес Хералд“, още и неколцина други, които познавах единствено по репутация. В края на краищата вечерта се оказа извънредно приятна, разговорите и събеседниците забавни. Постоях два часа и нещо, сетне оставих компанията да си допива няколкото бутилки вино на масата, а следваше и десертът, но на мен все така ми горчеше в устата.
Излязох на улицата, откъм морето духаше силен, остър вятър, направо като с бръснач режеше. Вървях към колата целият накокошинен, бузите ми измръзнали, студът щипе, чак сълзи ми потекоха от очите. Бях оставил автомобила на „Мидъл Стрийт“, недалеч от кметството. Проблем с паркирането нямаше, пълно беше с празни места, пък и улиците вече опустяваха, само с неколцина закъснели минувачи се разминах, докато отивах към мустанга. Все по-студено ми ставаше, та вдигнах яката на сакото, закопчах и двете копчета, пъхнах ръцете в джобовете на панталона.
Внезапно зърнах мъж, стоеше пред една жилищна кооперация недалеч от главната сграда на портландското полицейско управление. Пушеше цигара, виждах примигващото й огънче в сенките под тентата над входа на зданието. В началото не му обърнах внимание, но когато наближих, той се измъкна от сянката и застана на пътя ми.
— Дошъл съм да ти пожелая на добър час — рече ми тихо. — Но няма да се сбогуваме окончателно, поне засега не.
Колекционера беше облечен в обичайните дрехи, както винаги се носеше. Черно палто, видно познавало и много по-добри дни, под него тъмносиньо сако и бяла риза с широка старомодна яка, закопчана чак до врата. Изгледа ме продължително, смукна дълбоко от цигарата за последно, захвърли фаса встрани.
— Какво чувам, а? Нещата при теб загрубели.
Не желаех да разговарям с този човек, какъвто и да беше той, но очевидно нямах голям избор. При това силно се съмнявах във всяка казана от него приказка, най-малко можех да повярвам, че нещо хубаво иска да ми пожелае, и то искрено. Не му беше в стила, ама никак. И отлично знаех, че изобщо не си пада по сантиментални приказки и пожелания.
— Ти винаги си ми носил лош късмет — рекох твърдо. — Ще ми простиш, ама едва ли ще се разплача, че се разделяме. За колкото и време според теб да важи това.
— Гледай сега, и аз мисля така — незабавно отвърна той. — Че и ти също ми носиш лош късмет. Налагаше се да си местя колекцията, скривалището ми изгърмя, така да се каже, а господин Елдрич се превърна в жертва на неочаквана и нежелана гласност. При това се опасява, че тя би могла да се превърне и в терминална заплаха за него.
— Боже мой! Сърцераздирателно. Та той ми изглеждаше така желязно витален — процедих аз. — Само гледай този път как наистина ще се разрева.
Колекционера ме измери с поглед отново, измъкна от джоба тютюна и хартийките, грижливо нави поредната цигара и запали. Фасът на предишната все още димеше в канавката. Изглежда, че не беше в състояние да мисли читаво, без нещо да три между пръстите или в устата му.
— Е, щом си тук, поне един въпрос да ти задам — рекох, защото внезапно нещо ми хрумна.
Той захапа цигарата, дръпна силно, дълбоко, пусна дълъг облак дим в мразовития нощен въздух. И в същото време махна с другата ръка, сякаш казваше — е, добре де, давай въпроса.
— Защо те интересуваха точно тези хора? — запитах. — Какво е толкова важно именно в този случай?
— Я гледай ти — рече той и поклати глава. — Абсолютно същият въпрос важи и за теб. Никой не ти е плащал да ги издирваш, да се ровиш кой къде и какво е вършил. А може би има и по-точен и по-справедлив въпрос: защо пък не точно тези мъже? Винаги съм смятал, че на света има два вида хора: тези, които са практически безсилни, прегънати под огромното бреме на злото, което съдържа той — светът, — и затова отказват действено да се борят с него с оправданието, че нямало смисъл. И другите, които сами избират своята битка и я водят докрай, защото съзнават, че бездействието и вайкането е безкрайно по-лошо дори и от това да правиш половинчати неща и да се провалиш. И ето, също както и ти, и аз реших да се захвана с едно такова разследване и да го доведа до край.