Излъже ли, сигурно го очаква смърт. Вероятно не днес, дори не и утре, цяла седмица може да мине. Но този човек ще помни, ще се върне. Някоя нощ. Дейв Гадателя ще се прибере в стаята си, а този същият вече ще седи на стол в мрака срещу прозореца, в лявата му ръка цигара, в дясната ще проблясва острие.
„А, ето те и теб. Най-сетне успя да се прибереш. Отдавна те чакам. Помниш ли ме? Поисках нещо да ми познаеш, а ти сгреши. Подхвърли ми някаква си дрънкулка за обезщетение, дето си ме избудалкал. Но това не е достатъчно за мен, сгрешил си, че ще ме задоволи. Дошъл съм да поправя грешката ти. Смятам, че наистина трябва да знаеш как си изкарвам хляба. Ето, ела да ти покажа…“
Непознатият протегна и двете ръце към Дейв, обърна ги с дланите нагоре, сетне ги завъртя обратно, показвайки деликатни пръсти, само дето под ноктите имаше черно.
— Е, хайде, казвай. И точно да е.
Дейв се взря в очите му.
— Причинител си на болка — каза той.
Непознатият, изглежда, се развесели.
— Ама наистина ли?
— Измъчвал си…
— Хайде бе!
— … и си убивал — допълни Дейв, тогава сам чу и видя себе си някак отвън и отстрани.
Изглежда се носеше в ефира над мястото, сцената се разиграваше пред очите му, все едно бе страничен наблюдател, душата му вече предусещаше разделянето с предстоящия живот.
Мъжът поклати глава, вгледа се в ръцете си, изглеждаше безмълвно удивен на онова, което бяха разкрили те.
— Е, добре — рече той след малко. — Предполагам, че си струваше парите. Петдесет цента човешки пари. Ами да, грешка няма. Точно такава е приказката. Точно такава.
Кимна сякаш на себе си и добави тихо:
— Аха. Аха.
— Ако искаш, вземи си нещо от тези тук като премия — рече Дейв. — Премия в случай, че не съм познал.
И показа с пръст ластичетата, шнолите, найлоновите пликове с разноцветни гумени балончета.
Вземи си нещо. Повече дори, моля те. Всичките ги вземи, колкото си искаш, само се махай оттук и ме остави на мира. Върви си и повече не се връщай. И ако това ще те утеши, знай, че никога, ама никога няма да забравя как миришеш. Никога. Ще я помня тази воня и винаги очите на четири ще си отварям, в случай че се върнеш.
— Тц — поклати глава непознатият. — Задръж си ги. Аз съм задоволен. Забавлявах се.
Отстъпи назад, като все така кимаше и под нос повтаряше „аха, аха“. И тъкмо когато Гадателя вече смяташе, че се е отървал от него, мъжът се спря и подхвърли:
— Професионална гордост.
— Моля? — стресна се Гадателя.
— Мисля си, че това ни е общото — гордеем се с работата си. Можеше да ме излъжеш, но не го направи. И аз можех да те излъжа и да взема няколко лайняни балончета, но не го направих. Ти показа към мен уважение, аз ти отвърнах със същото. Ние сме мъже — ти и аз.
Дейв премълча. Нямаше какво да каже. Изведнъж усети нещо в устата си. Раздвижи език, беше горчиво и гадно. Понечи да отвори уста и жадно да вдъхне соления морски въздух, но реши, че сега не бива. Не и докато онзи е все още наблизо. Първо да се отърве от него — страх го бе, че с едно такова вдишване може да погълне част от скверната му същност, току-виж отровил себе си.
— Можеш да разкажеш на хората за мен, ако пожелаеш — продължи другият. — Не ми пука особено, така или иначе. Отдавна ще съм се разкарал оттук, още преди който и да е да се е досетил да ме потърси. Пък и да ме намерят, какво толкова? Какво ще ми кажат? Че някакъв си смотан, дребен панаирджийски тарикат в евтина тениска ги е изпратил да ме търсят? Все едно, че имам нещо да крия или някакви грехове да признавам, а?
Ръцете му опипаха джобовете на джинсите, едната се плъзна вътре, извади пакетчето с цигарите. Беше смачкано, доста сплескано. Изтърси от него тънка медна запалка, сетне и цигара. Повъртя я из пръстите — палеца и показалеца, — запали, прибра запалката и пакетчето обратно в джоба.
— Пък може би ще прескоча някой ден пак насам, а? — рече мъжът. — Ще те потърся тогава.
— Ще те чакам — отвърна Гадателя.
Пък ела, като толкова много искаш, животно такова! Може и да ме е страх, има и защо, ама няма да ти го покажа, хич и не очаквай. От мен лично такова удовлетворение няма да получиш.
— Е, надявам се да е така — поклати глава непознатият. — Наистина се надявам.
Само че Гадателя никога повече не го срещна очи в очи, макар че често мислеше за него. Така или иначе поне два-три пъти през останалите му години живот се случи да се заглежда в минаващите по дъсчените пътеки тълпи, готов да се закълне, че онзи, същият човек, е нейде там сред тези хора. Гледа го, прикрит зад нечий гръб, и се усмихва. Или пък го наблюдава заканително, съжалявайки за онзи случай, когато му бе разрешил да надникне в истината, и крои планове как да поправи грешката си.