А Дейв Гловски по прозвище Гадателя почина през 1997 г., кажи-речи половин век след първата си поява на Олд Орчард Бийч. Беше разказвал на някои хора за непознатия, поне на неколцина, дето имаха желание да слушат подобни приказки. Описваше им тънката воня на мас, мръсотията под ноктите, ръждивокафеникавите петна по тениската. Някои от слушателите скептично клатеха глави и си казваха, че това са само опити на стария шоумен да поразкраси легендата около собствената си личност. Други обаче гледаха по-сериозно на тази история, запомняха я и на свой ред я преразказваха. Защото винаги има хора, които вярват на такива неща и ще се оглеждат за подобен човек, в случай че отново се появи.
Гадателя, разбира се, се бе оказал отново прав: този, същият мъж, се завърна по тези места през последвалите години. Понякога идваше по лични причини, друг път по чужда поръчка, отнемайки, но веднъж и създавайки живот. Когато дойде за последен път, облаци се извиха, небесата потъмняха, а той диреше смъртта и спомена за една смърт в лицата на хората. Опустошен беше, а гневът му носеше човешка гибел.
Наричаха го Мерик Отмъстителя.
1
Беше навъсено ноемврийско утро. Попарена от сланата и замръзнала, тревата бе залиняла, чуплива. Зимата се хилеше мразовито иззад разпокъсаните облаци, досущ любопитен клоун, надникнал измежду завесите преди представлението. Градът бавно потъваше в летаргия. Скоро студовете ще го сковат изцяло, а Портланд ще задреме като начеващо зимния си сън животно, понатрупало тлъстинки за дългите предстоящи месеци. И местните хора бяха по-: насъбрали парици от туристите, стояха им в банката с надежда да изкарат чак до затоплянето и Деня на загиналите в Гражданската война4. Улиците тънеха в тишина, защото летовниците вече ги нямаше, а тукашните отново разполагаха изцяло с даваните си под наем домове и пак посядаха на любимите си маси по барове, ресторанти и кафенета. Келнери и готвачи пак имаха време да полентяйстват и разменят някоя клюка, вместо да тичат да изпълняват разнообразните поръчки на хора, дето дори и имената им не знаят. По това време на годината човек има отличната възможност да почувства истинската атмосфера на градеца, спокойния му сърдечен ритъм, несмущаван от фалшивите стимули на хора отвън.
Седях на ъглова маса в „Портхоул“, похапвах пържени картофи с бекон, изобщо не следях приказките на телевизионните коментатори за неочакваното посещение на държавния секретар в Ирак. По едно време някой разумен човек взе та отне звука на апарата, затова стана още по-лесно да загърбя темата. В заведението работеше печка, поставена бе точно пред прозореца към водната шир и разклащаните от сутрешния вятър и вълните мачти на рибарските лодки. По съседните маси имаше шепа хора, колкото приятна за нечия закуска атмосфера да създадат; казвам го, защото това е нещо тънко, особен баланс изисква.
Заведението изглеждаше точно така, както го помнех от хлапашките години, може би дори и както си е било още по време на откриването му през 1929 година. Подът застлан с линолеум, имитация на зелени мраморни плочки, на места попукан, иначе безупречно чист, а стените боядисани също в зелено. По цялата дължина на помещението минава дълъг дървен тезгях с медна обковка на барплота, високите метални столчета пред него — закрепени неподвижно в пода, с черни кожени възглавници на седалките. Върху самия плот се тълпяха чаши, посуда, подправки, две големи стъклени чинии, буквално затрупани с прясно изпечени кифлички. А отзад беше кухнята. Речете ли да се изправите, спокойно ще надникнете в нея през двете прозорчета за сервиране, между които се мъдри цветна реклама на ястия с миди.
Специалитетите за деня бяха обявени на черна дъска, имената им надраскани с тебешир. На бара мътно блестяха металните стволове на пет бирени крана — за гинес, няколко вида алагаш и шипярд, както и светло пиво куърс — за онези, дето така или иначе не им пука какво ще пият. По стените висяха няколко шамандури и спасителни пояси. В почти всяко друго заведение за хранене в Олд Порт такива неща по стените биха ви се сторили най-обикновен кич, тук обаче бяха отражение на факта, че повечето от посетителите са местни рибари. Едната стена бе почти изцяло остъклена, затова дори и през най-тъмните утрини „Портхоул“ е озарен от небесната светлина.