Уютно, задушевно бе за мен това заведение: тук винаги долавяш успокоителния тих фон на разговорите между клиентите, но никога и какво точно се казва, та дори и хората да са на съседната маса. Постепенно броят на посетителите нарасна, влязоха още и още мъже, събраха се някъде около двайсетина души. Поръчваха, похапваха, отпиваха горещо кафе, започваха деня си спокойно, като истински жители на Мейн. На бара седнаха петима работници от пристанищния рибен пазар, облечени бяха почти еднакво — сини джинси, връхни дрехи с качулки, бейзболни шапки. Смееха се и се протягаха, радвайки се на топлото, лицата им все още ярко зачервени от хапливия мраз навън. В съседство с мен седяха четирима бизнесмени в костюми с поставени на масата мобилни телефони, папки и бележници и сякаш говореха по делови въпроси. Но от жестовете, усмивките и подочутата от време на време отделна дума се досещах, че вероятно им е по-интересно да обсъждат неотдавнашните победи на „Пайрътс“ и треньора им Кевин Дайнийн. Срещу тях имаше две жени, по-млада и по-стара, приличаха ми на майка и дъщеря в един от онези разговори с множество ръкомахания и шокирани физиономии. Стори ми се обаче, че се забавляват добре.
Та както вече ви казах, харесвам аз „Портхоул“. Тук туристи много-много не идват, още по-малко пък зиме. Дори и лете нямат път насам и по-добре — защо да нарушават чудесното местно равновесие? Изключения се получават понякога, и то ако някой се досети да закачи рекламни материали по „Уорф Стрийт“ с уловки за летовниците — да посетят редовно пренебрегваната от тях крайбрежна зона, защото там щели да попаднат на неочаквани атракции. Под последното трябва да се разбират рибният пазар и заведения като ресторанта за морски специалитети „При Бун“, бара „Комеди Кънекшън“ и самия, „Портхоул“ Но дори и в такива случаи навалици тук няма. Независимо от рекламите „Портхоул“ няма привлекателна външност. Откъм главната търговска улица „Къмършъл“ се вижда само една поочукана реклама на безалкохолни напитки и овехтяло знаме. От мой опит зная, че за да го хареса, човек трябва първо да усети това заведение, особено през мрачните зимни утрини. А веднъж влезе ли ти под кожата атмосферата му, връщане назад няма. Това обаче трудно би се получило с разхождащи се по „Къмършъл“ туристи някоя люта мейнска зимна сутрин, когато свирепият вятър здравата брули улиците и хората по тях. Едва ли някой би се навил да рискува здравето си в подобни мразовити условия, без да има отлична идея къде точно отива. Ето затова, изправени пред бръснещия неистово лицата им североизточен вятър, малцина имаха нагласата или смелостта да разглеждат непознатите периферни градски райони.
Извън курортния сезон понякога се намират и осмелили се да стигнат до рибния пазар пътници, стъпките им кухо ечат по старите дървени паважи, дето все още ги има покрай кейовете отляво. Веднъж отминали пазара, те неизбежно ще попаднат и на „Портхоул“, а веднъж влезли там, човек би могъл да се обзаложи, че ще повторят, че и потретят посещението си. Пък и няма да се хвалят пред приятели и познати за това интересно откритие, защото намериш ли веднъж подобно заведение, предпочиташ да го държиш в тайна и само за себе си. От едната му страна има дървена платформа с изглед към водата, на нея лете поставят маси, но зиме ги прибират. Лично аз го обичам и през зимата. Взимам си кафе, излизам отвън, стоя прав, но доволен, защото зная, че повечето посетители предпочитат да седят на топло и едва ли някой ще ме последва да ми нарушава спокойствието. Усещам солта във въздуха, морския бриз гали лицето ми и ако вятърът и времето са както се полага, те ще останат с мен през цялата сутрин. Обичайно я харесвам тази миризма, солената. Понякога, изпаднал в лошо настроение, не съм й чак толкова мераклия, защото сол на устните напомня за сълзи, сякаш с целувка се опитваш нечия болка да премахнеш. Случи ли ми се това, налягат ме мисли за Рейчъл и Сам, това са жена ми и дъщеря ми. А те често се преплитат със спомена за покойните ми предишни съпруга и дъщеря.
Такива дни има, те са безмълвни, тежат.
Днес обаче седях вътре, облечен в сако, с официална риза и вратовръзка. Връзката беше тъмночервена „Хуго Бос“, сакото — „Армани“, само дето никой в Мейн и пет пари не даваше за маркови изпълнения. Забележат ли етикета, ще си кажат, че си я купил на разпродажба или с намаление. Ако пък не е така и си платил скъпо-прескъпо, значи си идиот.