— Значи, ако правилно те разбирам, идеята не ти харесва — каза тя.
— Мога да обясня на Мендер, че хората не са маймуни.
— Че с какво право? Да не би ти да се отнасяш с мен по друг начин? Мислиш ли, че след като двайсет години съм ти била жена, все още мога да се боя да не стана смешна?
Той се изправи — не намираше какво да отговори.
Въртя педалите като луд, вдига гири, разтяга пружини в продължение на цял час. После се появиха някакви типове и започнаха да разместват мебелите в дневната, да навиват килимите, да пълнят кашони с чинии, бельо, гирлянди, тенджери…
Лор го изпрати до града да вземе дрехите от химическото чистене и там съвсем случайно попадна на доктор Стринг, който бе дошъл да си прибере вечерния костюм и който го попита как е Еви.
— Пращи от здраве — отвърна Ришар.
Изчакаха реда си на тротоара, защото, по някаква тайнствена причина, центърът за проверка на кредитните карти не работеше и това предизвикваше задръстване на касата.
Доктор Стринг примигваше с очи на слънцето.
— Често си мисля за Еви — каза той. — Ще го поздравите ли от мен?
Ришар кимна. Заради всеизвестното съчувствие, което доктор Стринг изпитваше към юношите, към ужасната им участ, към раните, които получаваха, към всичко, което им се случваше, родителите никога не се чувстваха съвсем комфортно в негово присъствие. А фактът, че бе член на училищния съвет в „Брийанмон“, ги радваше още по-малко.
— Чух колко е бил привързан към онова момиче. Мисля, че е било важно за него. Та кажете му, че мисля за него. И ако мога да му помогна с каквото и да е, ако вие мислите, че мога да бъда полезен, да не се колебае, да дойде да се видим. Знае къде да ме намери.
— Мислите, че можете да му намерите нова годеница? — каза Ришар с гримаса.
— Не, за съжаление — призна докторът.
— Във всеки случай много е важно да му се намери някоя, която не се чука на път и под път.
Каза го и си прехапа устните. Какво го прихващаше? Наведе глава и помоли доктор Стринг да го извини за тези глупави думи.
Повървяха малко заедно в студения въздух, под лъчистото слънце, и се загледаха в един човек на отсрещния тротоар, който тичаше с едно куче — великолепно куче със сини очи.
— Или преминават рубикона и съзряват — въздъхна доктор Стринг, — или не го преминават и не е ясно какво излиза от тях. Това е труден период, през който им се налага да се сбогуват с много неща.
— Само дето не може да се преминава от една крайност в друга. Нито да се опростява проблемът, така че решението да стане абсурдно. Не е ли така? Не сте ли на това мнение?
Докторът отвори уста, после се отказа да продължава по този път в навечерието на новата година. Освен това знаеше, че ако настоява, ако продължава да разглежда въпроса разумно, рискува за пореден път да го укорят, че няма деца и говори наизуст.
— Чистотата ли? Да ви я нарисувам ли чистотата? — изсмя се Ришар.
— Не, не беше необходимо. Не беше нито времето, нито мястото да се говори за нелепата идея — фикс, която обсебваше Еви Трендел и онова бедно момиче, онази Габи Гарлич — мир на праха й, — чиито последни мигове — положението на тялото не оставяше място за съмнение — не са били посветени на молитвата, нито на каквато и да е благородна задача.
— Чистотата? И какво правим с чистотата? — промърмори Ришар. — Чекия си правим с чистотата.
Извърна поглед.
Когато се прибра, бяха донесли огромната торта, структурата, в която трябваше да се напъха Лор и от която трябваше да изскочи. Едва се въздържа да не направи всичко на парчета.
Ново съобщение от баща му с леко истеричен глас: „Не можеш да се държиш така с мен, Ришар. Освен ако не искаш да ме умориш, не можеш да се държиш така с мен. Вдигни проклетия телефон! Припомни си колко години съм те подкрепял, как съм изпълнявал бащинския си дълг! Правил съм го, Ришар, правил съм го! Вдигни шибания телефон! Само една дума кажи, и взимаме самолета. Куфарите ни са готови. Можем да хванем обедния полет. Вие сте ни деца, вие сте нашето семейство! Ние сме семейство! Мълчанието ти е непоносимо, чуваш ли ме? Защо, Ришар? Защо? Но какъв дявол се е вселил в тебе, да му се не знае?“
Ришар не би могъл да каже какъв дявол се е вселил в него. Помисли си дали да не залепи капака на тортата, или да се напие до смърт. Да се напие до смърт изглеждаше най-удачното решение при настоящата ситуация. В коридора срещна Лор, която му каза:
— Знаеш ли, няма какво да се цупиш. Няма полза.
През това време, на по-малко от километър оттам, преминавайки от сянката в светлината, лодката спокойно плаваше през черния гъсталак, задвижвана от пръта, с който Анаис боравеше с учудваща лекота.