Някои от майките бяха развълнувани от изпитанието, преживяно от Тренделови и по-специално от Еви, въпреки че не му личеше. Хвърляха му нежни и състрадателни погледи, казваха му по някоя мила дума, когато минеше покрай тях, следяха го с очи и клатеха глави, намеквайки, че Лор не прави максималното за момчето си.
По този въпрос продължаваше да се говори осем месеца след драмата. Всички без изключение бяха присъствали на погребението на Лиза — през една ледена февруарска сутрин с перленосиво небе и пепелив хоризонт — и бяха усетили разбираемия обрат, настъпил в чувствата на Лор към сина й. За добра душа като Марлен Арамантис Еви бе подложен на прекомерен натиск, на несправедливо наказание.
„Как можеш да си помислиш, че това момче е убило сестра си?“ Всеки път, когато погледнеше Еви с неговите четиринайсет години, с ангелското му лице, тъмните очи и решителното изражение, тя не разбираше как някои хора можеха до такава степен са се заблуждават, да проявяват такава липса на проницателност.
Андреас, който бързаше да се затвори в стаята с Мишел, попита има ли още торта.
Мишел бе започнала да прави свирки още на великденските празници, но засега не отбелязваше практически никакво развитие. Действаше като робот.
Понякога Андреас се ядосваше и я разкарваше насред упражнението с презрително сумтене, след което или лягаше, ако имаше легло, или се отпускаше на пода, обзет от ужасните си коремни болки, и единственото, което можеха да направят, бе да му донесат чаша кола възможно най-бързо.
Двете момчета все повече губеха надежда, че Мишел ще постигне някакъв напредък. Почти не вярваха, че това ще се случи. Имаха чувството, че Мишел не се интересува от нищо — тя твърдеше обратното, но фактите бяха красноречиви. „Имам предвид освен от теб“ — уточняваше Андреас.
Лиза ги бе предупредила. Бе наблюдавала Мишел една минута и им бе пожелала приятно прекарване. Беше по време на купона, организиран от Марлен и съпруга й за сметка на студиото, в чест на Брус Уилис и екипа му, които на другия ден си заминаваха за Щатите.
Тогава Мишел покани всички, за които се сети, и се появи силно гримирана. Не бе по-голяма от двете момчета, но под прожекторите в градината приличаше на жена. Жена, която според Лиза щеше да ги разочарова. Жена, която явно щеше да си мисли за друго.
Дори да й досаждаха дни наред, Лиза отказваше да сподели на какво основава мнението си, но създаваше впечатление, че има категорични доказателства, и сякаш наистина притежаваше дарбата да разгадава невидимото. Еви би могъл да даде много примери за случаи, когато се бе оказвала права. Бе престанал да се хваща на бас с нея. Така че, като знаеха, че тя практически никога не греши, не им стана особено приятно да научат, че Мишел няма да отговори на очакванията им.
После, към три часа сутринта, по време на един доста мъчителен сеанс, Мишел бе поискала обяснения. С треперещи от гняв устни и насълзени очи, застанала в сянката на един масив от юки, украсен с панделки, тя държеше да научи защо Лиза говори такива ужасии за нея — Андреас й бе казал, че от нея няма нищо да излезе и че това ставало ясно от пръв поглед.
Лошата слава на Лиза, недоверието и омразата, която изпитваха към нея някои момичета от колежа, всъщност не бяха заслужени. Тя не желаеше да оскърбява когото и да било, не изпитваше удоволствие да злослови за другите. В оценките й нямаше злоба, тя просто се чувстваше длъжна да бъде честна, да говори истината.
Еви си спомни за тази случка, докато наблюдаваше от високо Марлен Арамантис, която бродеше по бански около басейна, върху чиято повърхност сякаш вилнееше буря — лавина от писъци, от ръце и крака, абсолютна гадория. Прав, със смъкнати до глезените панталони, той на свой ред стана обект на вниманието на Мишел и виждаше Лиза, съзнавайки празнотата, която не можеше да запълни, виждаше лицето й да се рее над рамото на несръчната духачка, която го обработваше с отсъстващ вид. Щеше ли да се усмихне Лиза, ако го видеше? Щеше ли да го попита дали се кефи?
Когато Ришар и Лор се замеряха с чинии, когато крещяха и се преследваха от стая в стая, когато му се щеше взаимно да се очистят, беше голям късмет, че си имаше Лиза.
Влизаше в стаята й без предупреждение и се настаняваше на леглото със списание в ръка. Лиза продължаваше да чука на компютъра си. Понякога пиеше бира или пушеше нещо. Ако настанеше по-необичайна гюрултия, двамата наостряха уши за миг, после се връщаха към заниманията си. И все пак беше мъчително. Ришар и Лор. В подобни двойки се отгатваше такава болка, такова неудовлетворение, такъв невероятен гняв и толкова страх, че за Еви и сестра му невинаги бе лесно да останат незасегнати. Понякога намираха за по-добре да избягат през прозореца и да тръгнат из гората или да повървят покрай пътя, или да правят каквото и да е, само и само да не търпят разправиите им и минута повече.