Еви попита къде е баща му.
Тя нямаше представа. Сигурно се занимаваше с разпространението на последната си книга и четеше откъси в някое село или в почивна станция през октомври.
— Бих искала все пак да ти кажа нещо. Ще съм доволна, ако не се биеш с момиче. Особено в присъствието на Марлен Арамантис, която пак ще седне да разправя, че ако нещо не е наред с теб, вината нося аз.
Еви поклати глава. Не му се говореше с нея, особено по този въпрос. Питаше се как да попречи на Анаис и на всеки друг да рови из нещата му. Дали да ги премести другаде, или някак да им отнеме достъпа до платформата? Един катинар би ли стигнал? Или нещо друго? Трябваше да размисли.
— Лиза сигурно не би одобрила начина, по който се държите един към друг. Съмнявам се, че би го оценила.
Лор издиша дима към тавана, почти невидим горе в сумрака. Загледа се в Еви, който ядеше кисело мляко.
— Какво я е прихванало тази нещастна Анаис? Можеш ли да ми кажеш какво става?
Той направи уклончива гримаса.
— Откъде да знам? Как да разбера какво й се върти в главата?
Ришар и Лор винаги я бяха смятали за откачалка, както горе-долу всички останали. Кого го бе грижа за Анаис? В крайна сметка за тях бе важно да покажат, че са широко скроени и че едно дебело, нескопосно облечено момиче по никакъв начин не ги отблъсква. Еви се смъкна от табуретката и сложи чинията си в съдомиялната машина.
— Няма ли да излизаш? — смени темата той.
Тя не можа да се въздържи да не му съобщи, че е имала доста забележителен разговор с агента си, а ти познаваш Ерик, той не се въодушевява лесно — додаде тя с неприкрито задоволство.
Така че щяла да слезе в града за един първи контакт. Но била уверена, че ще продължи кариерата си, оттам където я е оставила, защото нали знаеш, тези неща се усещат — заяви тя, опитвайки се да отгатне какво мисли синът й, — тези неща се усещат, нали знаеш. Не можеш ги сбърка.
Щяла да получи ролята. С тъжна усмивка добави, че й е по-ясно от всякога колко нелепо и безсъдържателно е всичко, свързано с кариерата й, но че да продължава така не било възможно.
— Можеш да не вярваш, но имам истински талант — заключи тя с по-лековат тон.
Преди време закуската беше единственият момент, когато се събираше цялото семейство — Ришар и Лор държаха на тази традиция, бяха се вкопчили в нея, за да заглушат притеснителното си чувство за вина. Сега всичко се бе променило и макар да живееха под един покрив, понякога минаваха дни, без да се срещнат, без нещо да им покаже, че не живеят сами, че всеки от тях не е единствен обитател на тази къща.
Еви намираше опитите за сближаване по-скоро мъчителни. Ставаше му неудобно, когато баща му или майка му правеха усилия да установят с него отношения на съучастничество — които обикновено приключваха, преди да е изтекъл и час. Смяташе, че това са просто няколко неприятни минути, от които никой нищо не печели, но и съзнаваше, че след смъртта на Лиза позицията му е станала уязвима.
— Това е добре, нали? Доволна ли си?
Тя кимна. Еви се настани на канапето и сведен над малката масичка, взе да прелиства един брой на „Вог“, в който се разнищваше въпросът с инжектирането на ботулиновия токсин.
Докато майка му се приготвяше, Еви слезе в мазето. Но не намери нито катинар, нито каквото и да е, с което да залости вратичката на платформата.
Отново се сети за възможността да премести кутията на друго място или да я зарови в земята, но не можеше да се реши. Все повече го беше яд на Анаис.
Един трион му подсказа идеята да среже стъпалата. През главата му премина беглият образ на Анаис — видя я как пада в празното и ръцете й се въртят във въздуха. После чу, че майка му го вика.
Последва напълно сюрреалистична сцена.
Лор го чакаше в дневната. Тази вечер изглеждаше ослепителна и това го впечатли за миг. Направи му знак да се приближи.
— Искам да ме целунеш — заяви тя и го загледа втренчено.
Еви се запита дали добре е чул. И дали не е взела нещо. Не се бяха докосвали от месеци.
— Всичко ще мине добре — каза той. — Без паника.
Тя го хвана за ръкава.
— Искам да ме целунеш, и толкова.
Той я целуна, но тя вече го бе прегърнала и силно го притискаше към себе си.
— Ще се оправим — прошепна тя. — Ще започнем живота си отново, обещавам ти.
Еви беше изумен. Бе забил поглед в лампичките на алармата, които мигаха на стената, и не знаеше как да реагира.
Лор го пусна. После нежно му намигна и излезе от стаята.