Тъй или инак, той виждаше това, което другите не виждаха, което Ерик Дюнкала и Джудит Беверини в най-добрия случай отгатваха, а именно, че някаква сянка затъмняваше блясъка на майка му, някаква сянка я преследваше и се надвесваше над рамото й, откакто Ришар се бе изпарил.
Самият той беше в състояние, в което проблемите на Лор бързо изчезваха на хоризонта, ставаха толкова миниатюрни, че можеха да се видят само с далекоглед. Запали цигара, тикна я за малко в устата на Андреас, чийто нос сега се бе сплескал на земята, от което лицето му приличаше на лице на горгона, сблъскала се с бетонна стена. Питаше се какво стана с дебеланата и с колата й. На другия край на балкона едно перде в охра и червено се вееше и раздвижваше въздуха. От време на време нисък облак преминаваше пред Луната.
— Това, което не чаткаш — обясни Еви през рамо, — това, което си абсолютно неспособен да схванеш, е, че не става дума за секс. Това не го разбираш, нали? И понеже не става дума за секс, нищо не ти е ясно.
Достатъчно бе да се хвърли поглед долу, за да се види какъв път не трябва да се поема. Примерите изобилстваха, но човек би казал, че освен ако не решиш да се хвърлиш от някоя скала, друга алтернатива не съществува. Във всеки случай да чукаш момичетата не беше решение. Да се принизяваш до това не водеше доникъде.
— Вече ти казах: чукането всички го могат. Не то ни облагородява. Не то ни прави различни от останалите.
На моменти имаше чувството, че пада в празното или че потъва в някакъв лепкав крем. Когато отново отваряше очи, звездите блестяха, нощните птици излитаха от върховете на дърветата, прекосяваха небето по права линия, а там, на другия край на балкона, пердето се издуваше, меко се вълнуваше и образуваше синусоиди. После обърна глава и видя Марлен Арамантис, която се свличаше на земята.
Леле! Еви бързо се изправи. Тя се просна на пода.
Той се приближи, наведе се над нея и каза:
— Госпожо Арамантис? Хей, хей!
Тя примигна.
— Госпожо Арамантис? Какво ви е?
Самият той стоеше на колене, за да не падне встрани. В този час на нощта някаква граница вече бе прекрачена. Малко хора се намираха все още в нормалното си състояние — повечето търчаха по моравата, плуваха в басейна, люлееха се на ниските клони, поглъщаха литри шампанско, кълчеха се в салона, опипваха се по ъглите и дори си пускаха език.
Внезапно Марлен го хвана за китката. В другата си ръка държеше кърпичка, смачкана на топка.
— Ти ли си, Еви? — прошепна тя. — Ти си, слава Богу. Много мило, че ми се притече на помощ. Толкова си сладък.
Той й се усмихна.
— Ударихте ли се?
Едва ли, но се чувствала съвсем слаба. Все пак дръпна полата си надолу.
— Знаеш ли, губят ми се минути. Краката ми просто се огънаха. Боже! Защо ли те занимавам със себе си! И ти си имаш проблеми. Ама каква инвалидна команда сме двамата!
Предпочиташе шегите й. Истински се боеше от сълзи или от нервна криза, с която щеше да се наложи да се справя по един или друг начин.
Помогна й да стане. Усещаше се на четирийсет процента от физическия си и психическия си потенциал. Изправи я и в ръцете му се оказа парцалена кукла.
— Хей! Дръжте се за мен! — каза й.
Тя се увеси на врата му. Той от своя страна я прегърна, за да й попречи да се свлече отново на земята. Имаха вид на хора, които танцуват последния си блус призори, на тръгване от салон за опиум.
Колкото не можеше да търпи Джудит Беверини, за която не би си мръднал пръста, която смяташе за прокълнатия ангел на майка му, за жената, която й даваше лош сексуален пример, толкова отношенията му с Марлен бяха тип-топ. Вярно, тя не избягваше физическия контакт с него, майчинските прегръдки, оказваше му внимание, понякога го изпиваше с очи, погалваше го по ръката пътьом — неща, които Лор не си позволяваше, — но тя си беше такава, Марлен Арамантис, нямаше защо да се прави от мухата слон. А и друго — нито за миг Марлен не бе помислила, че Еви има нещо общо със смъртта на Лиза, нито за миг не му беше стоварила това бреме на раменете.
— Не ме оставяй сама. Остани с мен за минутка — прошепна тя.
— Разбира се.
— Не ме оставяй в тази ужасна яма.
Марлен избърса очите си. Притисна се до него, сякаш вървяха по ръба на пропаст, и той полека я поведе към леглото й. Нощната й лампа бе покрита с воал, така че в спалнята цареше спокоен полумрак.
— Особено с тези мои зачервени и подути очи — уточни тя. — Сигурно изглеждам ужасно.
Изобщо не изглеждаше ужасно. Несъмнено не притежаваше фаталната красота на Лор, нито ослепителния чар на Александра Сторер — в момента двете разговаряха под прозореца, наметнали кашмирени шалове, — но имаше правилни черти, ясен поглед и доста елегантен силует с чувствени извивки. Беше приятна и не много стара. Еви не минаваше на другия тротоар, когато я срещнеше.