Погледна внука си, отвори уста, отказа се. Запали една пура. Капки дъжд се стекоха по френския прозорец.
— Не съм виновен — внезапно каза той. — Цял живот съм му сочил правилния път, а виж какво ми направи! Виж какво направи на жена си и сина си! Как бих могъл да насърчавам подобно поведение, толкова подло, толкова гнусно, помисли малко!
Еви разсеяно сви рамене. Невъзможно му бе да се съсредоточи върху тези истории, след като имаше да мисли за собствената си история и за обрата, който щеше да претърпи в най-скоро време. Андре размаха пурата си.
— Ти може би не, но майка ти така мисли. Всички така мислят. Всички си казват: вижте го този човек! Вижте как е възпитал сина си! А Бог ми е свидетел, че не съм си пестил нито времето, нито търпението, нито каквото и да било с Ришар. И какъв е резултатът? Говорят зад гърба ми, опозорен съм заради това животно. Поне ти дава пример, на който не трябва да подражаваш, все е нещо.
Чу се звук от отваряне на шампанско в салона. Андре се намуси, после разтри рамото на внука си.
— Страх ме е, че скоро може и да не видим баща ти. С неговия легендарен инат. С вкуса му към наказанието. С незрялостта му. Извинявай, но и с малодушието му. Но кой би повярвал дори за миг, кажи ми, в тази история за изпадане в немилост, за отчаяние, за шибано крушение — извинявай, извинявай, — кой би повярвал, че писането може да направи човека толкова тъп, да го убие отвътре, защото вече пишел само сценарии? Ама за кого ни взема? Да не си мисли, че ще преглътнем всички тези идиотщини като оная негова почитателка Александра Сторер? Във всеки случай, направи ми това удоволствие, момчето ми, не избирай творческа професия, не прави като тях, не се поставяй в положение да понасяш всички мъки, очакващи хората, които си мислят, че са безсмъртни и благословени от боговете, докато всъщност са прокълнати.
След сексуалната си забежка с Марлен Арамантис Еви беше непрекъснато кисел, фантазиите му за чиста и свята свръхценна връзка, във всеки случай много различна от онова, което виждаше около себе си, бяха омърсени, наранени от безволието му, от огромната тежест на веригите, приковали го към земята, и настроението му беше мрачно. Нямаше нужда и Андре да добавя своето.
— Какво има, момчето ми? Шокирах ли те? Може би ги намираш за напълно уравновесени? Напълно отговорни?
Сега широките френски прозорци блестяха от искрящи капчици, а под краката им паркетът лъщеше като летяща чиния по пладне. Спогледаха се мълчаливо, неспособни да измерят разделящото ги разстояние.
После се появи Лор. Проникна в стаята, сякаш тя не съществуваше, сякаш се намираха в съвършено безинтересна памукова плантация.
Идваше да ги предупреди, че няма да се прибере за вечеря. Усмихваше се напрегнато.
Отговориха й разсеяно, че ще се оправят.
— Нямах кураж да откажа — каза тя, като докосна ръката на Еви. — Не ми беше по силите, представи си.
Андре преглътна острата си реплика. По-добре бе да си мълчи, естествено, но устните направо го сърбяха. С отвращение помисли за прекрасните примери, които Ришар и тя даваха на сина си, но предпочете да се опъне върху една пейка и да вдига гири, за да се успокои.
— Това място е толкова неподходящо за разговор — оплака се тя на Еви. — Защо винаги нещо не е наред?
Отвън Аксел Мендер почука с ключовете си на прозореца, приканвайки Лор да тръгват.
По небето пробягваха облаци, духаше вятър. По земята бяха нападали тонове листа. Човек затъваше в тях до глезените в подлеса, където от преплетените черни клони се сипеха шишарки.
Еви постоя известно време на платформата, седнал по турски, най-после сам, най-после спокоен, най-после недосегаем, докато вятърът свиреше около него, рошеше косите му, прелиташе между короните на дърветата, които тихо шумоляха.
Разгледа снимките на Лиза, които бяха прибрани в пластмасовата кутия. Налагаше се здраво да ги стиска. Държеше ги с две ръце, иначе щяха да се разлетят и нямаше да може да гледа сестра си. Сестра си, в компанията на Габи Гарлич, и двете голи и изумителни, и двете неизбежни и неми.
По едно време една от снимките излетя. Изтръгна се от ръцете му и залъкатуши като бясно куче, подхваната от едно възходящо течение. Еви я проследи с поглед, странно нерешителен. Небето беше ярко бяло като вътрешността на стрида. Въздухът ухаеше. Еви пусна втора снимка — държеше я между палеца и показалеца си. Трудно му беше да се разделя с тези снимки, защото сърцето му преливаше от толкова обич към сестра му и към Габи, каквито и да бяха прегрешенията им, че краят й не се виждаше, но въпреки това, въпреки това пусна трета снимка във въздуха — достатъчно бе да разтвори два пръста, — после още една и още една.