— Лор?
— Не особено — призна тя. — Честно казано, не особено.
Като се вгледа в нея по-добре, въпреки че се стъмваше — автоматичното осветление в градината току-що се бе включило, — забеляза, че тя е на края на силите си, полупияна и полунадрусана.
Ришар шумно издиша, сякаш бе направил някакво голямо усилие.
Имаше защо да се върнеш към дрогата понякога, казваше си той, би било по-добре, отколкото да живееш в тази непоносима мъка, в тази невроза на провала, която ги преследваше от години и която все повече се влошаваше. Заобиколи масата и постави ръка на рамото й.
— Виждам — каза. — Виждам, че не си добре. Искаш ли да остана при теб пет минути?
Невероятно. Още малко, и щяха да се прегърнат — мен лично това би ме отвратило, — но за щастие в последния момент наблизо се появи Андре и попадна на тази невероятна картина.
Наложи му се на свой ред да седне, леко замаян от неразбираемата пасторална симфония, която се разиграваше пред очите му.
— Може ли да знам какъв вятър те е довеял? — каза той с горчивина. — Изморен ли си от пътуването?
— Андре, моля ви се. Моля ви се! — простена Лор.
— Татко, по дяволите, стой настрана от всичко това, ясно? Загряваш ли?
— Ришар, моля ти се. О, моля ти се! — простена Лор.
Двамата мъже размениха мрачни погледи и решиха да се тревожат мълчаливо.
Андре се наведе напред и хвана главата си с ръце. Ришар машинално погали рамото на Лор, която потръпна.
— Май си настинала — каза той.
Андре с мъка се надигна и обяви, че отива да направи портокалов сок. Пътьом запали с крак няколко халогенни лампи и в дневната сякаш стана по-топло. После включи сокоизстисквачката и се зае за работа. Все още не беше спокоен, проблемът с Еви все още не бе решен и той нямаше никакво намерение да си го зачука сам.
— Не, не, не знам къде е — заяви той, докато раздаваше порциите витамин С. — Добре, че повдигна въпроса. Мисля, че трябва да се позанимаем с него, ако ми позволиш да си кажа мнението.
Лор веднага се разтревожи.
— За какво… — измънка тя. — За какво говорите?
След три минути Лор, която отдавна я караше на батерии, зловещо простена и хукна към колата си, преглъщайки сълзите си. Ришар без усилие я настигна и я хвана за китките.
— Изслушай ме. Изслушай ме. Това е глупаво. Успокой се.
— Какво става? — обади се Андре, който бе застанал на входа. — Човек вече не може нищо да каже, така ли? А и аз не съм споменавал езерото. Споменал ли съм езерото? Никога не съм споменавал езерото.
— Добре, татко, добре. Само млъкни. Запази си…
Ришар не довърши изречението си. Сега бе негов ред да замръзне на място, да получи удар право в слънчевия възел. Лицето му бе обърнато на запад, където проблесна мощна светкавица. Той пусна Лор, която залитна, и отстъпи крачка назад, за да види по-добре това, което виждаше. Ставаше дума за нещо, паднало от небето. Някаква стабилна структура от стъкло и метал, която не беше там преди.
Пъхна ръце в джобовете си и засъзерцава сградата. После ядно се изсмя и отметна глава.
— Какво нелепо нещо, какво грозно нещо! За да ме дразниш ли правиш това?
— Позна. Винаги си бил проницателен.
— Още малко, още малко и тази къща ще стане наистина чудовищна. Предполагам, че си горд със себе си?
— Но какво искаш ти, какво искаш? Да умреш на петдесет години? Или? Трябва да спортуваш! Не те моля да ми благодариш. Знам, че ме ненавиждаш.
— Какво? Какво?
— Би трябвало да донеса огледало. Да се видиш как глупаво изглеждащ.
Лор започна да хленчи. Беше се закачила за един храст.
Измъкнаха я оттам. Андре се възползва от случая, за да потвърди, че никога не е имал намерение да говори за фатален жест от страна на Еви и още по-малко за удавяне на момче, което плува като риба.
После намигна на Ришар.
Като подкрепяха Лор от двете страни — не й стигаше, че се беше издраскала, ами и си бе навехнала глезена, та подскачаше на куц крак, — двамата я заведоха вътре.
Ришар спря в подножието на стълбището.
— Какво ще кажеш да отидеш да си полегнеш? Едва стоиш на краката си.
Все едно, че бе натиснал бутона и включил машината.
— Не се опитвай да се отървеш от мен! — изкрещя тя. — Не ме изпращай в леглото само защото съм жена!
— Хайде, Лор, бъдете разумна.
— О, вие там, затваряйте си устата!
— Чакай, моля ти се, не се опитвам да се отърва от теб. Що за идея!
— Смяташ, че не съм в състояние да потърся сина си? Където и да се намира? Смяташ, че ще стоя тук и ще си въртя палците? Аз, майка му?
— Но това е налудничаво. Как можеш да си помислиш подобно нещо? Че те изпращам в леглото, защото си жена. Лошо ми става, като слушам такива глупости.
— Тогава ми кажи истината. Кажи ми какво става.
— Нищо. Нищо не става. Андре има предчувствие и това е всичко. Нали виждаш? Предчувствие, и толкова.
— Предчувствие ли? Какво предчувствие?
Тя се обърна към Андре и го загледа с подозрение. После западаха първите капки дъжд. Огромни капки, които затракаха по стъклата на прозорците като кастанети.