Добри Жотев
Неделно хоро
Баща ми се завърна в началото на септември една събота надвечер. Беше заминал неизвестно закъде. От време на време го овладяваше скитническа треска и тогава никой не можеше да го спре. Докато го нямаше, подочувахме оттук-оттам за някои от последните му „подвизи“: сватосал две моми някъде в Трънско. Оженил вдовец за подходяща вдовица в Ихтиман. Наел цирк в Батановци и цял ден бил нещо като директор на цирка. Всички присъстващи от нашето село пуснал без пари да гледат цирковите чудеса. Черпил ги боза. На някакъв фокусник в Брезник измъкнал портфейла, докато фокусникът измъквал часовника му…
Пристигна в добро настроение. Никой не посмя да го укори за каквото и да било — от опит знаехме, че и най-деликатният намек ще го разяри. Затова пък той ни награди с подаръци: на мама сребърна огърлица, на дядо — кожен калпак, на баба — черна кърпа с разкошни дълги ресни, на нас, децата, шоколад.
Последният подарък беше за деда Митрия — кутия цигари „Томасян“. По този случай трябваше да доведа стареца. Той дълго разглежда хубаво изписаната кутия, запали цигара и рече:
— Лудньо, утре е неделя. Молим те да дойдеш насред село и едно оро да водиш!
Когато нямаше усилена кърска работа, всеки неделен ден се правеше хоро. На хорото се събираха мало и голямо. По-младите играеха, а останалите бяха най-ревностни зрители. Като изтънчен ценител на красотата понякога присъстваше и деда Митрия. Хората на баща ми бяха празник за всички. Тъкмо затова старецът отправи тази покана към него.
На другия ден подир обед започнаха да се стичат моми, ергени, булки, деца, баби, старци. Само че хороводецът щеше да дойде както обикновено преди залез, та младите заправиха хорото по-рано.
Неколцина ергени се хванаха за пояс и играта започна. Нагиздени моми се присъединиха към тях и нашариха хорото. Зад големите несръчно подскачаха дечурлигата, вперили очи в краката на батковците и каките. Това им бяха курсовете по танци.
В полукръг около хорото се нареди публиката. И деда Митрия стърчеше изправен между хората. Донесоха му трикрако столче. Той седна и пооправи своята дълга лилава дреха.
Слънцето превали икиндия. Събраните се радваха на развихрилото се хоро, когато някой извика:
— Иде!
Хорото мигновено се разтури. Деда Митрия сложи длан над очите си — по стръмното се спускаше баща ми заедно с мама. Когато пристигнаха, хороводецът поздрави събраните, а с деда Митрия се ръкува специално. После се обърна към музикантите Йоргя, Боян и Гьора и натъртено подчерта това, което знаеха всички:
— Сега мене че ми свирите!…
Казаното имаше силата на височайша заповед. Йоргя събра пети по войнишки и отдаде чест на гола глава:
— Шес-стараем!
Беше напрегнат — ако хороводецът не хареса свирнята, цигулката му можеше да се срещне, както се е случвало, с многопатилата му глава. Е, щеше да му бъде купена нова цигулка, но не е там работата. Започна най-старателна настройка на инструментите. Дори Гьора се зае да проверява тъпана. В същото време хороводецът обглеждаше събраните и с очи привикваше най-изпитаните играчи. Събра се група от моми, ергени, мъже и булки. Никой неканен не би имал смелостта да се хване на хорото, но той за всеки случай предупреди с леко запъване от възбудата:
— Кьоораво и кьопаво да се не лови!
Между избраните беше и мама, която се хвана до него. По даден знак музикантите засвириха. Разля се мелодия, широка като огромна река, с някакъв едва доловим, ако може да се каже, вътрешен ритъм.
Колко пъти съм гледал хората на баща ми, все ми се е струвало, че подобен ритъм може бавно, бавно да разклати дъб и неусетно да го измъкне из корена му.
Хорото се полюшна като подухнато от вечерен ветрец. Хороводецът го примами плавно надясно, после назад. Телата се огънаха също назад. Сърмените везби на литаците на жените проблеснаха на залязващото слънце. Маминият сребърен гердан припламна.
Плавната мелодия овладяваше и играчи, и зрители. Те я поемаха със слух, със зрение, с обоняние дори, защото деда Митрия подвикна:
— Аферим! На перуника замириса!
Като да подсили уханието на перуника, баща ми запя пятата много пъти и винаги свежа песен:
Човешкият глас стопли мелодията. Словото й даде плът. Хорото доби крила и бавно закръжи около себе си в нисък реещ полет. Гьора тъпанджията нямаше глас за певец. Затова пък слухът му беше безпогрешен. Точно на определено място той пусна своя дрезгав бас, за да „подпре“ песента. Усетил „убавинята“ на съзвучието, деда Митрия вметна: