— Жив да си, Гьоре!… Прав да умреш, гяволски сине!
Цигуларите запригласяха тихичко. Някои от публиката също пуснаха гласове. Хороводецът, който не се съмняваше, че никой няма да развали песента, все пак подвикна строго:
— Кое нема уши — и гърло да нема!
Хорото се гънеше надлъж и шир като море при мъртво вълнение, уж неуловимо, а в недрата му неизчерпаема сила. Тази сила не можеше да бъде задържана повече, та щом завърши песента за „Ненкините ненки“, хороводецът хвърли поглед към Йоргя.
Той учести темпото. Гьора заблъска отривисто тъпана. Хорото размаха реещите си крила и сякаш блъснато от ураган, се устреми напред. Задружни колена се вдигаха в такт, като да приветстват залязващото слънце. Още по-задружни кръстове разчупиха доскорошния хороводен унес. Хороводецът направляваше играчите с къси команди, значението на които знаеха всички:
— Две напред!
— Две назад!
— Изхвърли!
— Гради куче колиба!
Тези команди раждаха чудеса от хороводни фигури. Внасяха сила и порядък в необузданата плетеница от нозе. Хорото се загъна като подплашен смок. Двата му края се срещаха и отблъсваха след получената искра между катода и анода му.
Деда Митрия и сега не можа да изтрае. Гласът му, удавен в звуците, едва достигна до играчите:
— Лудньо, лудей! Човек без лудост човек ли е!
Размаханите крила на играта жадуваха по-големи височини. Тъкмо затова хороводецът прецени мига и изкомандва:
— У место!
Командата означаваше игра на място. Йоргя изтегли един забавен лък. Подир туй цигулките закършиха „ситната“. Хорото се изпъна в права линия. Ръцете се вкопчаха крепко в поясите. Ритъмът достигна честотата на пърхащи крила на чучулига. Играчите полупритвориха клепачи сякаш всичко външно им пречеше да достигнат бързината на цигулките. Ни крачка напред, ни встрани. Хорото замръзна на място. Ритъм и движение се сляха в едно. Играеха бедрата им, раменете, главите, косите на главите, клетките им играеха. Човекът се беше върнал към началото на своята първична радост. Зрителите секнаха дъх. Деда Митрия стана от столчето и отрони:
— О, мале моя мила — убавиня!
Може би юношеското ми въображение е идеализирало всичко, но досега нито в селските хора̀, нито в съвременните хореографски трупи не съм видял и изживял подобно нещо.
След възторжения възглас на деда Митрия хорото изведнъж се върна към първата си фаза. Цигулките подеха плавната мелодия за „Ненкините ненки“. Хороводецът изпя само последната строфа на песента все по-забавено и по-забавено, докато играчите, загубили ритъм, не се пуснаха и хорото завърши някак от само себе си. Зрители и играчи се смесиха със светнали очи. Слънцето току-що беше залязло, а с него свърши и празникът.
Баща ми беше като живота, всичко се съдържаше в него — от най-неприятното до най-възвишеното. Кого ли не беше ругал, с кого ли не се беше бил и въпреки това всички го обичаха. Защото никой като него не умееше да им дарява красота. Навярно затова, когато си тръгнаха с мама, големия естет деда Митрия хвана ръката му и прочувствено рече:
— Сполай ти, сполай ти от сички! Тебе само бог може да те съди, ние не можеме!
Подир няколко дни баща ми отново потегли. Скитническата треска не беше му минала. От време на време достигаха новини за него: кумувал на две места в Радомирско, разтървал двамина сбили се на кюстендилския панаир. След това ги завел в най-добрата болница да ги лекуват от „разтърваването“. Спечелил много пари на комар в Перник.
Очаквахме да се появи някоя събота, за да води поредното неделно хоро.