Петко Тодоров
Неделя
Пък и те сякаш напук му вървяха. — И лудини, и ветрогонства — всичко е на млади простено; ама нали попът си е открай все така опърничав и неразбран? Колкото той повече ги съди и гълчи да си сберат ума, да влязат в пътя, толкоз те си разпасват поясите и нехаят. Та и тази вечер — слънцето още копраля над заход, още вечерня не пуснала, а те, щом причука клепалото, зарязаха и работа, и шетня в къщи, и един по един току се запътиха към кръчмата. Дойде Дамян Отвъдянченина, Брайно, по тях и Динко Гергин, сбраха се най-подир всички и дружен сговор сториха: никой тази вечер на кладенеца да не стъпи — от заговезни като са вирнали носове момите, нека барим веднъж ги познаят!…
Черкова пусна, припрени стопанки се прибраха в къщи, подир малко задрънкаха ковани менци: оттук-оттаме моми, скършени, пременени, с кобилица на рамо, забързаха към извора. Момците само надзъртат из кръчмата, засукват мустаци и си подмигват един друг. Не рачи да отиде дори Динко Гергин, макар че от вчера се бе врекъл на Дена да я причака.
— Какво ли се озъртат, какво ли поглеждат сега? — се усмихна Брайно.
— Нека, нека се понадяват! — климна Дамян и големият му калпак се чак до вежди изкриви.
Ала още слънцето снишено дебнеше вечерния здрач през високите буки на срещната китна дъбрава, и момите, ни чакали, ни се надявали, се показаха една след друга отдолу.
— Дявол момичета, усетиха ни! — скокна Брайно и всички момци се изстъпиха наред пред кръчмата. А момите вървят, мъдрят се и не вдигат очи, сякаш ги не виждат.
— Много сте бързоръки мари, Дено. Когичком смогнахте да се вредите всички на кладенеца и се връщате? — не стърпя Динко Гергин.
— Няма да чакаме ти да ни напълниш менците, я! — сопна се някоя отподир и всички моми пръхнаха от смях, че надхитрили момците.
— Ами пък ний току-тъй ли ще ви пуснем да си отидете с ненапити менци? — стъписа ги Дамян и всички се втурнаха да им препушат пътя.
— Остави ме да мина — се изви Дена към Динка. — Ако си искал цвете, да си дошел: пред механа ли се менци напиват?…
Задърпаха се и другите, запресрещаха ги момците, най-подир Брайно изви зелената стомна из ръката на Кина: но докато я хване, стомната падна и се разби на земята. Разстъпиха се, крекнаха всички. А отдолу в туй време ето и попът.
— И туй чудо в наше село не бе се виждало — викна той — през пости сред село моми с момци да се задяват! Хора ли сте вий? Христиени ли сте? Де ще ви излезе края — мислите ли?
Момците възвърнаха настрана, спогледаха се усмихнато, сякаш съвсем незадети от приказките му; а той още повече се разсърди, отвори очи, па като подхвана:
— Вместо да додете на вечерня, да помогнете да разтребим, да наредим в черква, че утре е света неделя, вие сте се уловили с момите всред село през пости. И други бяха млади, и други луди глави виждах — хаджи Стоянова син, Добри от края, и Нено, и Димитър, ама лудуваха, лудуваха и пак най-подир додоха на вяра: и смирени, и благочестиви, и набожни хора станаха. Само вий от дума не вземате, само на вас се не доказва, само вие не можете ума си да приберете…
Сърдеше се дядо поп на младите, че не влязат в пътя като всички хора, пък сякаш на ум не му иде, че пусто, лесно се не надвива на младо сърце! — Коста, хаджи Стояновият син, де се не скита на младини? По едно време никой не можеше да му влезе в дирята. И какви не разправяха за него! — Тоз го срещнал из Добруджа с цигански керван, на оногоз казали еди-де, че Коста се оженил за циганка вретенарка… Доде си бос, окъсан, западнал и уж хаджи Стоянов син, пък взе, та се ожени за най-сиромашкото момиче. — Ами кой можеше срещу Нена да излезе? — Все с чорбаджиите си имаше разправии: кмет ли стори нещо, писар ли някого закача — той всякога за село ще се застъпва. — Че и Добри, дето го толкова хвали дядо поп: ни по-стар, ни по-преден познаваше — на кмета, на чорбаджиите на крака не става… Позастаряха, увиснаха им грижи на врата и да видиш как всеки наведе глава. Откогато на Коста се роди първото дете сляпо, пък второто и досега не може от пъпки да се очисти, като се е окумил — все за греховете си мисли. — И Нено зъбяст, вироглав — ожени се и залегна за свойто. Пък на Добря — помина се уйчо му във Влашко, остави му пари и имот и да видиш сега как и мястото си знай, и на сетния сиромах чест прави. Всички тъй един по един додоха на вяра. И харесваха се вече на дяда попа, та с пръст ги показва.
Щом всред самотни зори се обади черковният камбан, още клисарят на полилея свещите не бе напалил, и ето, заокашля се отвън, подранил Коста хаджи Стоянов, прекръсти се, запали свещ, па обори глава на трона. След него, докато попа зачете, и Нено, и Добри, и Димитър, наизправиха се всички от двете страни на аналоите и се закръстиха смирено.