Джон Уиндъм
Недоглеждане
— Прендергаст — каза Директорът на Департамента, — днес изтича срокът на договор ХВ 2823. Моля заемете се с него.
Робърт Финерсън умираше. Два или три пъти в миналото бе имал същото чувство — плашеше се и протестираше против тази мисъл, но този път всичко беше различно — този път беше сериозно. Колко глупаво е да умираш на шейсет години, а още по-глупаво на осемдесет… Изхвърлят на боклука собствения ти жизнен опит. Нищо чудно, че вследствие на такова непохватно използване на натрупаните знания, човешкия род се движи бавно по пътя напред…
Така разсъждаваше Робърт Финерсън, легнал на високи възглавници в полутъмна стая и чакаше търпеливо своя край, когато изведнъж усети, че не е сам. Че има чуждо присъствие. Робърт с усилие вдигна глава и видя съсухрен човек с вид на чужденец. Не беше го виждал преди това, но внезапната му поява не го изненада.
— Кой сте вие? — попита той.
— Казвам се Прендергаст, ако това ви говори нещо.
— Нищо не ми говори. И какво всъщност искате от мен?
Навел скромно очи, Прендергаст съобщи, че шефовете на фирмата, за която работи, биха искали да направят делово предложение на мистър Финерсън.
— Късничко сте се сетили — отвърна кротко Робърт.
— Да, да, при всеки друг случай, но това е особен вид предложение и може да ви заинтригува.
— Не виждам как. И все пак за какво става дума?
— Ами виждате ли, мистър Финерсън, моят шеф смята, че вашата… ъ-ъ… кончина, така да се каже, трябва да се състои на 20 април 1963 година, тоест утре.
— И сам подозирах — каза Робърт спокойно, отбелязвайки за себе си, че би трябвало да покаже поне грам вълнение.
— Много добре, сър. Но имаме сведения, че вътрешно протестирате срещу този естествен ход на нещата.
— Колко точно се изразихте, мистър Принделбус!
— Прендергаст, сър, но това няма значение. Важно е, че вие притежавате съвсем нелошо състояние. А както казва народната мъдрост, не можете да го вземете със себе си, нали така?
Робърт Финерсън изгледа посетителя внимателно.
— И какво искате? — попита.
— Всичко е много просто, мистър Финерсън. Нашата фирма е готова да преразгледа посочената дата. Срещу прилично възнаграждение, разбира се.
Робърт беше вече толкова далеч от нормалното човешко съществуване и възприятия, че не видя в това предложение нищо неестествено.
— Колко да се преразгледа и срещу какво възнаграждение? — попита делово той.
— Ами имаме няколко варианта. Склонни сме да предложим един от последните, много изгоден. Основава се на желанието на много хора в положение като вашето. А именно: „О, да можех само да изживея живота си отново!“
— Ясно — рече Робърт, спомняйки си смътно прословутата сделка, за която беше чел. — И къде е уловката?
Прендергаст леко се намръщи.
— Няма никаква уловка. Просто вие веднага ни давате седемдесет и пет процента от наличния ви капитал.
— Седемдесет и пет?! Ама че работа! Що за фирма сте…
— Това е много старо учреждение. Имали сме доста почтени клиенти. В стари времена търгувахме повече бартер, така да се каже. Но с развитието на търговията променихме методите си. Убедихме се, че притежаването на парични влогове е доста по-изгодно от замяната срещу душа, особено като се има предвид сегашната й ниска пазарна цена. Това обикновено устройва и двете страни: ние получаваме капитала, който, както вече казах, вие не можете да вземете със себе си, а вие можете да правите с душата си каквото си искате — ако, разбира се, законите на страната позволяват това. Единствено наследниците остават недоволни.
Последното не смути Робърт.
— В този момент наследниците ми бродят из къщата като лешояди, няма да е лошо да получат малък шок. Така че да се залавяме за работа, мистър Спондграйс.
— Прендергаст — поправи го търпеливо събеседникът му. — Значи обичайната процедура за изплащане се състои в това…
Някаква неясна прищявка или нещо, което може да се приеме за прищявка, накара мистър Финерсън да посети Съндз Скуеър. Робърт не беше ходил там много години и макар желанието да посети местата от своето детство да го бе спохождало често, така и не намираше свободно време.
Освободи таксито на ъгъла и постоя няколко минути замислен и загледан към градинката. Оказа се доста по-занемарена, отколкото се беше запазила в спомените му. Макар повечето растения да се бяха смалили с времето, кестените със свежите си, току-що покарали листа, почти закриваха небето с могъщите си клони. Нови бяха и спретнатите лехи с наскоро засадени лалета. Но най-голямата промяна бе липсата на желязната ограда — вероятно отишла за претопяване по време на войната.