Като си мислеше с тъга за миналото, Финерсън пресече улицата и тръгна бавно по добре познатите пътеки. Откриваше едно, спомняше си друго… Дори съжали за разходката — заобикаляха го твърде много призраци от далечното минало…
Рязък и строг момичешки глас наруши блажената тишина:
— Боби! Мистър Боби, къде сте?
Мистър Финерсън бе раздразнен — този глас му действаше на нервите. Чу го отново, постара се да не му обръща внимание, но иззад храстите се показа синя шапка с пищна панделка, а под нея — миловидно розово личице на млада девойка, която се опитваше да изглежда строга.
— Ето къде сте, лошо момче! Защо не отговаряхте като ви виках?
Мистър Финерсън се извърна, очаквайки да види скритото зад гърба му дете. Но нямаше никой. Когато отново се извърна, пейката беше изчезнала, а той седеше направо на земята и обграждащите го храсти изглеждаха доста по-високи.
— Хайде, хайде, и без това закъсняваме за чая — каза момичето.
Робърт наведе очи и се ужаси, като видя вместо изгладените си официални панталони на тесни райета, къси сини панталонки, кръгли коленца, бели чорапки и обувчици с детски фасон. Огледа се — беше облечен в бежово якенце с големи медни копчета и носеше жълта сламена шапка.
Момичето проявяваше нетърпение. Разтвори храстите, наведе се, хвана Робърт за ръка и го дръпна.
— Да вървим, днес нещо…
Щом се измъкна от храстите с Робърт в ръка, момичето извика:
— Барбара, отиваме вкъщи!
Робърт не искаше да вдигне очи, тъй като сърцето му винаги се свиваше, щом видеше по-малката си сестричка. Все пак обърна глава и видя как малкото момиченце в бяла рокличка тича срещу тях. Почти бе забравил, че тя някога е можела да тича като всяко здраво дете и в добавка да се усмихва. Нима е сън? Но ако е така, значи е удивително ярък сън — в него няма нищо изкривено или неправдоподобно. Дори звуците наоколо бяха като в детството му: скрибуцане на колела на минаващи каруци и файтони, чаткане на конски копита, познатата проста песничка на латерната на ъгъла…
— Вие какво се тътрите едва-едва? — сгълчи ги гувернантката. — Готвачката ще бъде ужасно недоволна, че ще трябва да претопля всичко…
Робърт малко се разочарова, че не влязоха през парадната врата, боядисана наскоро в зелено, а се спуснаха в сутерена, където беше кухнята. В детската стая всичко си беше на мястото. Робърт откри познатите играчки: люлката конче с отчупена долна устна, стадото мънички крави и овце върху камината, газовият фенер, уютно съскащ върху масата и календарът на стената с трите пухкави котенца и датата, напечатана с големи цифри: 15 май 1910. Значи току-що е навършил седем годинки…
След чая Барбара попита:
— А мама ще дойде ли при нас?
— Не — отговори гувернантката — излязоха някъде с татко, но ще си дойде преди да легнете. Ако се държите добре, разбира се…
Всичко до най-незначителните подробности беше като в далечните години на детството му: къпане преди сън, креватчето. Като го завиваше с одеялото, гувернантката с изненада рече:
— Ама много сте тих днес, Боби. Надявам се, че не се каните да се разболявате.
Робърт лежеше с отворени очи — всички предмети в стаята се виждаха ясно при слабата светлина на нощната лампа. Като че ли твърде дълго продължава този сън… А може би това е особеният предсмъртен сън, за който казват: „И целият живот мина пред очите му…“
Изведнъж си спомни за онзи странен човек — името му като че ли беше Прендергаст, който го посети тогава. От този неочакван спомен Робърт чак се надигна от възглавницата си и се ощипа силно — хората, кой знае защо, се щипят, когато искат да се убедят, че това около тях не е сън. Същите хора, които според Прендергаст, обичат да повтарят: „О, само да можех да изживея живота си отново!“
Но това е безсмислено! Човешкият живот не започва на седем години, това противоречи на природните закони. Освен ако… Освен ако има дори една милиардна част вероятност да се е случило онова, за което говореше странният човек.
Боб Финерсън лежеше в креватчето си и обмисляше всички откриващи се пред него възможности. Благодарение на изключителния си интелект в предишния живот бе достатъчно забогатял, а сега, въоръжен със знания за онова, което предстои да се случи в бъдеще… Даже е трудно да си представиш какво би могъл да постигне! Техническите и научните открития, предсказването на двете войни и използваните в тях оръжия — всичко това предлага невиждани възможности! Разбира се, ще е осъдително да нарушава хода на историята. Но от друга страна, какво му пречи например да предупреди американците за нападението над Пърл Харбър, или французите — за плановете на Хитлер? Не, тук непременно трябва да има някаква уловка, която ще му попречи да го направи, но къде е тя?