— Дано е така — каза обнадежден Каскър. — Може да е обикновена вода.
— Сега ще видим. — Хелмън откърти капака с върха на горелката.
В цистерната имаше кристално прозрачна течност.
— Не мирише на нищо — установи Каскър, като се наведе над цистерната.
Кристалната течност се надигна срещу него.
Каскър се отдръпна така рязко, че се спъна в един сандък и падна. Хелмън му помогна да се изправи на крака и те отново приближиха към цистерната. Като дойдоха съвсем близо до нея, течността се издигна три фута във въздуха и тръгна към тях.
— Ами сега, какво направихме? — попита Каскър, като се отдръпваше внимателно назад. Течността преля бавно цистерната и започна да приижда към него.
— Хелмън! — изпищя Каскър.
Хелмън стоеше настрани, пот браздеше лицето му и той намръщен четеше задълбочено в речника си.
— Предполагам, че съм объркал превода — каза той.
— Направи нещо! — изкрещя Каскър. Течността се опитваше да го притисне в един ъгъл.
— Нищо не мога да направя — отвърна Хелмън, като продължаваше да чете. — А, ето къде ми е грешката. Не пише „Всеки пие Вуузи“. Сгрешил съм подлога. „Вуузи пие всеки.“ Това вече говори нещо! Хелгийците вероятно са всмуквали течностите през порите си. Естествено е тогава, че ще предпочетат да бъдат изпивани, вместо те самите да пият.
Каскър се опита да се изплъзне покрай течността, но тя му отряза пътя с весело бълбукане. Отчаян, той грабна един малък сандък и го хвърли върху проклетото Вуузи. Вуузи пое сандъка и го изпи. След това го заряза и отново се обърна към Каскър.
Каскър запрати друг сандък. Вуузи изпи и него, и третия и четвъртия които Каскър му хвърли. После, очевидно изтощено, то се вля обратно в цистерната си.
Каскър хлопна капака и седна отгоре му. Здравата трепепеше.
— Не беше много удачно — каза Хелмън. — Допускхме, че хелгийците са имали хранителни навици като нашите. А, разбира се, не е задължително…
— Не, не е! Не, сър, разбира се, че не е задължително. Предполагам ни стана ясно, че не е задължително. Ама всеки би разбрал, че не е задължително…
— Я престани! — сряза го Хелмън. — Нямаме време за истерии.
— Извинявай — каза Каскър и бавно се отдалечи от цистерната на Вуузи.
— Смятам сега да приемем, че храната за тях е отрова за нас — каза Хелмън замислено. — И така ще можем да разберем дали отровата за тях е храна за нас.
Каскър не каза нищо. Той все още се чудеше какво ли би станало, ако Вуузи го бе изпил.
В ъгъла жилавото блокче продължаваше само да се кикоти.
— Тук има нещо, което наподобява отрова — извика Хелмън половин час по-късно.
Каскър напълно се беше окопитил — само от време на време леки спазми пробягваха по устните му.
— Какво пише на него? — попита той.
Хелмън търкулна на дланта си малка тубичка.
— Нарича се Уплътнителят на Пвасткин. Ето какво пише на етикета му: ВНИМАНИЕ! ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОПАСНО! ПВАСТКИНОВИЯТ УПЛЪТНИТЕЛ Е ПРЕДНАЗНАЧЕН ДА ЗАПЪЛВА ДУПКИ И ПУКНАТИНИ, НЕ ПО-ГОЛЕМИ ОТ ДВА КУБИЧЕСКИ ВИМА. УПЛЪТНИТЕЛЯТ НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЯДЕ ПРИ НИКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА. АКТИВНИЯТ РАМОТОЛ, СЪСТАВКА, КОЯТО ПРАВИ ПВАСТКИНОВИЯ УПЛЪТНИТЕЛ ЧУДЕСНО СТРЕДСТВО ЗА ЗАПЪЛВАНЕ, Е ОСОБЕНО ОПАСЕН, АКО СЕ ВЗЕМЕ ВЪТРЕШНО.
— Звучи великолепно — каза Каскър. — Може да ни вдигне във въздуха.
— Имаш ли някакви други предложения? — попита го Хелмън.
Каскър се замисли за миг. Храната на планетата Хелг бе явно противна на вкус за човешките същества. Така че може би отровата за тях… но не беше ли за предпочитане гладът?
След кратко допитване до стомаха си той реши, че гладът отпада.
— Давай! — рече той.
Хелмън пусна леко инжектора на земята и отвинти капачката на малката тубичка. Разклати я.
Не последва нищо.
— Пломбирана е — посочи Каскър.
Хелмън проби пломбата с нокът и постави тубичката на пода. От нея започна да блика зловонна зеленикава пяна.
Хелмън погледна подозрително пяната. Тя се разстилаше по пода и се втвърдяваше в голяма буца.
— Това сигурно е мая за хляб — каза той, като сграбчи здраво инжектора.
— Хайде, хайде! Страх стомах не пълни.
— Че аз не ти преча — каза Хелмън.
Буцата набъбна и стана голяма колкото човешка глава.
— Колко ли дълго ще продължава това? — запита Каскър.
— Рекламират го за уплътнител — отвърна Хелмън. — Предполагам, че и предназначението му е такова — да се разширява, за да запълва дупки.
— Добре де, но колко ще се разширява?
— За жалост не знам колко са два кубически вима. Но това не може да продължава безкрайно…