Чакаща.
От устните на Амбър се изтръгна тих стон. Знаеше трима мъже, излъчващи такава увереност във воинската си мощ. За двамата само бе чувала — Доминик льо Сабр и Дънкан от Максуел. Третият беше Ерик.
Велик воин лежи под дланта ми — светлина и мрак, наслада и болка, любим и смъртен враг в едно.
— Амбър…
Очите й бавно се отвориха. Изражението на Ерик й подсказа, че е повторил името й поне няколко пъти. Настойчивият му светлокафяв поглед бе вперен в нея. Доловила загрижеността му, тя се насили да се усмихне, въпреки хаоса от чувства, които бушуваха под привидно спокойната й външност.
Дължеше много на Ерик. Баща му й даваше дрехи, беше й дал къщата, земята и хората, които я работеха. Самият Ерик й се доверяваше като на предан воин, нищо че бе само едно бездомно момиче без баща и майка, без никого на този свят.
А сега тя щеше да предаде доверието му заради един непознат, който дори можеше да се окаже негов враг.
Но след като бе докоснала този мъж, Амбър не можеше да го обрече на смъртта, която го очакваше в ръцете на Ерик. Не и преди да се е уверила, че тъкмо той е човекът, от когото се боеше.
Кой знае дали и тогава щеше да го стори.
Може да е просто странник, никому непознат странник.
Мисълта беше примамлива като буен огън в зимен ден и тя се вкопчи за нея.
Да! Странник. И други непознати рицари са идвали в Спорните земи. Чувала съм разказите им за изпитанията, на които са били подложени при сарацините. Всички те бяха уверени в силата и издръжливостта си.
И този мъж може да е такъв рицар.
Трябва.
— Амбър?
— Остави го тук — каза приглушено Амбър. — Той е мой. Изкушението да продължи да докосва непознатия бе почти непреодолимо, но тя успя да отдръпне ръка, макар и с неохота. И тутакси усети празнота, която я изуми. До този миг никога не се бе смятала за самотна.
Ерик въздъхна облекчено. Очевидно докосването до непознатия не беше причинило на Амбър истинска болка.
— Бог чу молитвите ми — каза той.
Амбър го погледна въпросително.
— Трябват ми добри воини — обясни Ерик. — Шотландския дук е само първата от неприятностите, с които трябва да се справям.
— Кои са другите? — попита разтревожено тя.
— Малко на север от Уинтърланс са се появили викинги. А и скъпите ми братовчеди отново надигат глава.
— Прати ги да се бият с викингите.
— По-вероятно е да се съюзят помежду си, за да нападнат земите на баща ми — усмихна се горчиво Ерик.
С усилие на волята Амбър се въздържа да не погледне непознатия. Ако воин от ранга на Доминик льо Сабр или Шотландския дук се сражаваше на страната на Ерик вместо против него, в Спорните земи най-после можеше да настъпи бленувания мир, вместо безкрайните кръвопролития.
Но да се надява, че великият нормански лорд или шотландският му васал ще се съюзят с лорд Робърт от Севера, бе все едно да иска да улови слънчевата светлина в шепи като вода.
— Как се казва новият ми воин? — поинтересува се Ерик.
— Ще го попитам, когато се събуди.
— Защо е дошъл в Спорните земи?
— Това ще е второто нещо, което ще го попитам.
— Накъде е отивал?
— Това ще бъде третото.
Ерик изсумтя.
— Май не си научила кой знае какво от докосването си до него.
— Така е.
— Сънят му е неестествено дълбок.
Амбър кимна.
— Да не е омагьосан? — не мирясваше той.
— Не.
Ерик вдигна вежди, изненадан от бързия й отговор.
— Звучиш напълно уверено.
— Защото съм уверена.
— Защо?
Амбър се намръщи. Увереността бе преляла неусетно от непознатия в нея при докосването. За пръв път й се случваше подобно нещо. За пръв път се добираше с такава плашеща лекота до нечия дълбоко скрита същност — яростна, горда, щедра, страстна, решителна, дръзка.
При това у него нямаше хиляди объркани образи от миговете, часовете, седмиците или годините преди появата му под самодивското дърво сред свещените камъни. Нямаше го усещането за целеустременост, което да прорязва тъмата като ярка мълния. Нямаше лица на обичани или мразени хора.
Непознатият сякаш нямаше спомени.
Амбър протегна отново ръка към него, като си заповяда да не обърне внимание на удоволствието от допира — така, както обикновено напрягаше воля, за да не обръща внимание на болката. Късайки едно по едно цветчетата на неземната наслада, тя затърси спомените на мъжа пред себе си.
Но нямаше никакви спомени. Само слаба, едва доловима светлина, която чезнеше с всеки изминал миг.
Този мъж беше като току-що роден.
— Не усещам никакво зло да го дълбае отвътре — каза накрая Амбър. — Сякаш докосвам бебе.