Бернд Улбрих
Недоразумението
Летяха вече по обратния път. Юпитер бе последната планета. Радваха се, че пътешествието им приближава към своя край. Не бяха се надпреварвали за този полет. Касини се чувстваше онеправдан от задачата за начинаещи, а Бонд бе потиснат от гледката на изоставените станции върху луните на външните планети. Мълчанието на изминалите седмици допълнително ги съсипваше.
Неприязънта към задачата се задълбочи, проникна в личните им отношения — механизъм, който не подлежеше на контрол. Не намериха основа за разбирателство. В началото на пътуването бе изтървана може би погрешна дума, непреднамерен тон, изтълкуван от другия произволно — всъщност всекидневно недоразумение, но ето че сега… Нещо ги ядеше отвътре, всекиго по различен начин.
Това само донякъде беше тяхна грешка.
Сигурно щяха да се намерят пилоти, които да изпълнят задачата с радост и старание. Полетът не бе сред избягваните от всички обичайни пътувания, ненатоварващи нито физически, нито психически. Не бе и сред експедициите, чиито екипажи се избираха от научна гледна точка и които изстискваха последните сили на човек. Нищо подобно.
Дори не бяха ги питали. Степента на опасност беше минимална, особени способности не се искаха. Така погледнато, те бяха жертви на администрацията, на малки управленчески апарати, на които поради икономически съображения отреждаха един вместо три логически кръга.
Преди двеста години Земята трябвало да се откаже от изследването на външните планети в полза на по-важни проблеми. Междувременно отново разполагаха със средства и мощност, за да подновят прекъснатите начинания.
Много от старите бази бяха потънали в забрава. За някои притежаваха само приблизителни данни, малко можеха да бъдат точно определени въз основа на съществуващи планове.
Космическият кораб се приближаваше до Юпитер. Искаха да започнат от единадесетата луна.
По време на маневрата за кацане те с обиграно равнодушие наблюдаваха приближаващия се спътник — мъничко тяло с диаметър двадесет и пет километра и с крушоподобна форма.
— Мълчиш развълнуван — установи подигравателно Касини.
Бонд не се обърна.
— Какво би могло да се каже?
Касини млясна с устни.
— Скоро ще свършим.
— Знаем — отбеляза Бонд. — Защо непрекъснато да го повтаряме?
— Твоята вечна надменност… Срамуваш се от чувствата си, така ли? Имаш комплекси?
— Чувства ли? — Лицето на Бонд се издължи от злоба. — Аз нямам чувства.
Касини тънко се лодсмихна.
— Лазиш ми по нервите с твоето благородство. Защо не признаеш, че сме ти омръзнали — и аз, и цялото това начинание? — Той отпусна ръце и пое дълбоко въздух. — Във всеки случай аз не мога да те понасям.
Бонд му хвърли равнодушен поглед и после отново започна да следи приближаването на луната.
— Разтовари се. Струва ми се, че изобщо нямаш предвид мен. Ти самият не знаеш, но зад това се крие нещо повече, сигурен съм. — Каза го, сякаш бе нещо маловажно.
— Нима — свирна през зъби Касини. — А ти как се сдоби с поръчението? Като девица с отроче ли? И на тебе ли ти разказваха каква чест било…?
— Следи показанията на приборите — напомни му Бонд. — Ако искаш да знаеш точно, все едно ми е.
Касини се усмихна приятелски.
— Лъжец. Прекалено си страхлив, за да ми кажеш в лицето, че ти се повдига от мен.
— Точно така.
— Страхуваш се да ми причиниш болка ли?
— Защо би трябвало да ти причинявам? Касини се ухили още повече.
— Светец! Подозирам, че си роден две хиляди и петстотин години по-късно.
— Все едно е кога се ражда човек.
— Има ли нещо, което да не ти е все едно?
— Няма да разбереш.
— Нима? За глупак ли ме смяташ?
— Глупак не — възрази Бонд, — само необразован. Просто пън.
Касини се усмихна развеселен.
— Необразован ли каза? — Веселостта му угасна. — А кой тук е първи пилот? Кой спечели всички дипломи с отличие? Кой е майстор-пилот в космическия осмобой? — Очите му гледаха безпомощно. Над основата на носа му пулсираше една вена.
Бонд каза примирително:
— Говорим за различни неща. Ти не искаш да признаеш, че има нещо, което не разбираш. Това е всичко.
— Впускаш се в намеци, харесваш се в ролята на превъзхождащ другите. Хвърляш ми няколко залъка, а аз мога и да се задавя с тях. Дал ли си си някога труда да помислиш защо аз… — спря рязко, като че ли искаше да запази някаква тайна. После уморено каза:
— Бих могъл да твърдя, че си неудачник, че отдавна би трябвало да бъдеш първи като всички от нашия випуск. Безсмислено е да се упрекваме взаимно заради слабостите си.
Бонд отхвърли жеста на примирие.