— Слабост ли? Аз искам да живея така. Плюя и на твоята, и на моята кариера. Искам си спокойствието, искам да живея разумно.
— Измъкваш се — рече Касини. — Всички ние се измъкваме, когато стане сериозно. — Две дълбоки бръчки се издълбаха в ъгълчетата на устата му. — Идиотско качество: да заобикаляме същественото. Къде ли се научихме на това?
Бонд повдигна рамене. Необходимостта да се съсредоточи в маневрата по приземяването го освободи от отговор.
Под тях се изнизваше каменистата повърхност на луната. При втората обиколка съзряха куполообразна станция с няколко допълнителни постройки към нея. В паметта на кораба дори не бе загатнато за подобна база. Не беше за пръв път и те приеха нехайството, без да хабят много думи.
Бонд предаде ръчното управление на Касини. Сферичното космическо тяло бавно се носеше към целта. Отвън постройката правеше добро впечатление: никакви видими признаци на остаряване, никакви метеоритни попадения.
Първият пилот остави кораба да се спуска милиметър по милиметър. При приземяването Бонд не усети ни най-малко разтърсване. Кимна одобрително.
— Не си получил напразно дипломите си.
Касини недоверчиво го изгледа.
— После ще продължим да се караме. Сега би трябвало най-напред да разгледаме тая старина.
Слязоха на равната земя. Картината беше все същата: скали, мрак, отгоре черно небе и няколко далечни, ясни звезди. Слънцето много, много далечно, мъничко, чуждо.
Единствените източници на светлина бяха прожекторите, които сновяха над близката околност в ритъма на крачките. Без да спират, с големи скокове двамата бързо наближаваха забравената станция — два танцуващи силуета, които още отдалече се различаваха един от друг: мечешката крачка на Бонд, гъвкавата походка на дива котка при Касини.
Наоколо нямаше нищо освен обширна, леко наклонена равнина със заоблен хоризонт, мрачно осветен от огромния диск на Юпитер, чийто облик само за секунди се променяше от дяволска гримаса до ангелска доброта.
— Внимавай! — извика Касини.
Пред тях зееше бездънна пукнатина, достатъчно широка, за да пропаднат в нея.
Прескочиха я с леко засилване. Вече оттатък Касини подхвърли:
— Можеше поне да благодариш.
Бонд се усмихна.
— Не знаех, че държиш на това.
— Достатъчно. — Касини продължи да върви с бързи крачки.
— Тук е зловещо.
— Не си втълпявай това — отвърна загрижено Касини. — И тук е като навсякъде: малко пусто, малко мъртво, малко неуютно. Не сме длъжни да оставаме повече от необходимото.
Бързо преодоляха последните метри.
Външната врата беше отворена. Когато влязоха в помещението, видяха, че и вътрешната врата е открехната. Всички останали станции, които-проверяваха, бяха затворени от екипажите, както си му е редът.
Разбраха се с един поглед. Бонд отиде до отсрещната стена, потърси разпределителното табло и отвори клапата.
Ядреният блок на станцията продължаваше да функционира. Отдаваше енергия със средна мощност. Явно във вътрешността на комплекса работеха някакви агрегати. Това беше много по-учудващо, отколкото отвореният шлюз.
Бонд затвори вратите. Крилата им се плъзнаха безпогрешно, като нови. След секунди чуха съскането на нахлуващ въздух. Бонд постави цялата станция под атмосферно налягане. Никъде не се яви пробив. Проверките показаха, че всички помещения са херметически затворени. Касини кимна на Бонд. Отвориха шлемовете. Въздухът бе стерилен, като въздух от контейнер — нито спарен, нито свеж.
— Я светни!
Бонд потърси контакта. Лампите припламнаха, а сенките отстъпиха. Помещението се заля от ярка светлина.
Отвориха външната врата. Пред тях се простираше дълъг коридор, вероятно главната връзка с командната зала. Беше чист, почти като нов.
След като направиха няколко крачки, Бонд спря. На десетина метра пред тях като че ли имаше някаква призрачна граница, тънък, сив, забулващ всичко воал. В първия момент Бонд помисли, че е измама. Присвиваше и отваряше очи, докато го заболяха. Но ефирната паяжина остана.
— Какво има? — попита Касини. Бонд му показа паяжината.
Касини се огледа колебливо, поклати глава.
— Ти си превъзбуден.
— Отвори си очите де! — прошепна Бонд.
И двамата се втренчиха напреде си. На Бонд изведнъж му се стори, че, преливайки в сиво, се очертават контурите на човешко тяло. Лицето му се вкамени от напрежение. За миг някакъв воал затъмни зрителното му поле. Когато отново просветна, сивотата се появи както преди. Явно бе измама.
Касини се изправи.
— Нищо не виждам — обяви той. — Нищо сиво, никакъв воал. Виждам края на коридора като стената до себе си, никаква разлика. Не се побърквай, момчето ми! — Той продължи нататък, без да обръща внимание на Бонд.