Гласът млъкна, после продължи и внезапно започна да издава неразбираеми, заекващи звуци, само името на Рамон се долавяше на няколко пъти сред неразборията от думи. Накрая и тя се загуби в дрезгави хрипове. Извиси се още веднъж сподавено, като изтръгнат при недостиг на въздух болезнен вик.
Записът свърши. Кибернетът го напомни на Бонд и Касини. Всеки бе впил поглед нанякъде. Касини пръв се съвзе.
— Всичко това звучи доста невероятно. Имам предвид космическия кораб. Но нещо се е случило. Само че какво? Трябва да има някакво обяснение. По всяка вероятност то е съвсем просто. — Той подпря с ръце главата си. Опипваше с пръсти лицето си така,като че ли му беше непознато. Изглеждаше уморен и Бонд го наблюдаваше със загриженост. В този момент дори му съчувстваше.
Бонд поклати глава, понечи да каже нещо.
Касини вдигна едната си ръка.
— Почакай! А ако този луд е боравил и с опасни газове, с халюциногени? Някое неуплътнено място, едно избухване и те са започнали да фантазират, най-накрая са хукнали навън и са загинали. Изтичащият на струи въздух ги е повлякъл във Вселената и те са станали практически неоткриваеми.
— Не, не! — възрази енергично Бонд. Но като продължи да говори, несъгласието му се загуби в безпомощни жестове.
— Как да ти обясня? Остави ме да опитам още веднъж.
— Какво възнамеряваш да правиш?
— Когато преди малко докоснах белия предмет, изживях нещо странно.
— По-точно?
— Искам да го повторя. Ако отново стане, тогава ще говорим или ти сам ще опиташ.
Лицето на Касини беше спокойно. Само в очите му се беше загнездила упорита съпротива. Но после бавно каза:
— Добре, така да бъде. А аз какво трябва да правя?
— Ще ме наблюдаваш. Ако направя нещо… заплашително или ненормално, тогава ме отдели от предмета. Но не го пипай!
Касини хапеше кокалчетата на ръката си. Накрая все пак кимна.
— Започвай. Ще те пазя.
Бонд се наведе и положи ръце върху плоския овален предмет. Касини непрекъснато го следеше.
Този път Бонд не затвори очи. Касини забеляза в тях невиждащ блясък, сякаш взорът им бе отправен в някаква чудовищна далечина. Устните помръдваха, но Касини не долавяше никакъв звук. Бонд движеше главата си насам-натам, като че ли спореше с много хора, жестикулираше с ръце, но никога с двете едновременно. Беше призрачна гледка и Касини на няколко пъти се изкушаваше да скочи. Веднъж погледът на спътника му попадна върху него. Беше без израз, празен като на идиот.
Касини не издържа и го дръпна назад.
Известно време Бонд лежа отпуснат на мястото си. После вдигна глава, потри очи, почука с пръсти по брадичката и бузите си, сякаш искаше да съживи закърнели усещания.
— Те са тук — усмихна се той.
— Кой е тук?
— Екипажът.
— Станцията? Ти си луд.
— Изглеждат съвсем като живи.
— Умрели са преди двеста години.
— Убеди се сам. Може би ще стигнеш до същия извод.
Касини захапа горната си устна, като изпускаше струйки въздух на неравни интервали. След като не усети нищо подозрително в държането на Бонд, той стана, повдигайки рамене, и зае мястото му. Решително простря ръце напред и ги отпусна върху овала.
— Още нещо — отбеляза Бонд. — Не им казвай колко време е изтекло. Те мислят, че са минали само два дена.
— Два дена, така значи — ухили се Касини. Сграбчи яйцевидната топка, сякаш бе сърдит на невинния предмет.
Стените на помещението избледняха, агрегатите се разтвориха като лек дим, който в радиус от десет метра образуваше, изглежда, здрава стена. Касини съзря хора, които смутено се тълпяха на едно място. Преброи ги, мърдайки беззвучно устни: бяха тридесет и четирима.
Един дребен, възпълен човек излезе напред. Изглеждаше почти квадратен в старомодния си и груб предпазен костюм, чийто шлем беше бутнал назад.
— Огролюков, командир на изследователската експедиция „Юпитер 11“. Какъв късмет, че дойдохте толкова бързо. От два дена сме затворени в този капан за мишки. Те още ли са тук?
— Кои?
— Извънземните. Такова едно огромно космическо превозно средство с формата на цилиндър.
— А, да — поклати глава Касини. — Изчезнаха безследно. Всъщност какво се случи?
Командирът го погледна объркано.
— Не знаем. След като Рамон откачи, ние се почувствахме грабнати от неимоверна сила и запратени нанякъде. Никой от нас не го преживя при пълно съзнание. Когато отново бяхме в състояние да мислим, се намерихме тук. То е като гумена килия, сиви еластични стени, кълбо, разбирате ли? От два дена се препираме дали чуждоземците са го били запланували отпреди, или пък това беше отговор на нашата фатална реакция.