— Но вие — прекъсна ме тя и продължи с равен глас — сте били шпионин преди войната. Нали така?
Ето такива думи — шпионин, агент, шпионаж и т. н. — винаги ме вбесяват. Извикват в съзнанието ми картини със схлупени странноприемници, покрити с калдъръм алеи, спотайващ се мъж в трико и жакет без ръкави, с блеснал в мрака кинжал. Не си представям, че изобщо мога да бъда част от този смел подмолен свят. Виж, Бой, той носеше у себе си нещо от Кит Марлоу, така си е, докато аз още от млад си бях стар съсухрен бастун. Но точно от такъв имаха нужда — човек, на когото може да се разчита да ги поставя намясто, да се грижи за тях, да им бърше носовете и да внимава да не пресичат на червено, ала сега не спирам да се чудя дали не пожертвах твърде много от себе си за… предполагам, че тук трябва да кажа „каузата“. Дали не пропилях живота си в събиране и съпоставяне на тривиална информация? Мисълта за това ме оставя без дъх.
— Бях просто любител, нали разбирате. Преди да стана каквото и да било друго — отговорих. Отдалечих се от прозореца.
Тя седеше с приведени рамене, загледана в бледия огън на газовата камина. В чашата ми една бучка лед се разцепи с измъчен пукот.
— Винаги съм се интересувал единствено от изкуство — продължих. — В студентските си години имах желание да стана художник. О, да. Скромни малки натюрморти със сини кани и виолетови лалета, такива неща. Престраших се да окача един в апартамента си в Кеймбридж. Като го видя, мой приятел ме обяви за най-добрия изтънчен художник след Раул Дюфи. — Това, разбира се, беше Бой. Онази негова широка, жестока, ненаситна усмивка. — Така че, скъпа моя — казах й, — пред вас стои неосъществен творец подобно на толкова други ненадминати негодници: Нерон, половината Медичи, Сталин, неописуемия хер Шикългрубер[6]. — Видях, че пусна покрай ушите си последното име.
Върнах се и отново седнах в креслото. Тя продължаваше да гледа в бледите вълнисти пламъци на огъня. Питието й стоеше почти недокоснато. Почудих се за какво ли се е умислила толкова. Времето течеше. Пламъкът на газта съскаше. Слънчевата светлина ту блестеше, ту гаснеше в прозореца. Лениво се наслаждавах на неголемия акварел на Бонингтън[7], едно от малкото ми истински съкровища: белезникава кал със сив оттенък и небе с цвета на прозрачен резен пържен бекон, на преден план момчета рибарчета, а в далечината тримачтов платноход със свити платна. Най-накрая вдигна очи и срещна погледа ми. От вътрешната борба, която водеше, лицето й се беше изопнало като на мадона от Карачи[8]. Вероятно беше взела разнежения ми поглед към Бонингтън — Ник обичаше да казва, че когато съзерцавам картина, гледам като изпаднал в транса на съвкуплението — за насочена към нея благосклонност, защото най-ненадейно реши да си признае.
— Всъщност не съм журналист — каза тя.
— Знам — усмихнах се аз на изненаданото й изражение. — Само истински лъжец може да разпознае друг. Скрайн ли ви изпрати?
— Кой? — намръщи се тя.
— Един от моите ангели хранители.
— Не — каза, поклати категорично глава и взе да върти в ръце чашата джин, — съвсем не, аз съм… ами, аз съм писател. Искам да напиша книга за вас.
О, божичко! Още един летописец на съвремието. Май физиономията ми е посърнала, защото тя се впусна в защитна реч и със запъване ми обясни всичко за себе си и своите планове. Слушах я с половин ухо. Какво ме интересуваха нейните теории за връзката между шпионажа и фалшивата представа за английския джентълмен („Не съм англичанин“, напомних й аз, но тя не ми обърна внимание) или пък за вредното влияние на нихилистичната естетика на модернизма върху моето поколение? Исках да й разкажа за лъча слънчева светлина, който разрязваше кадифените сенки в обществената тоалетна през онзи пролетен следобед в Регенсбург след войната, за неприличната жизнерадост на лекия дъждец, който ръмеше в деня на погребението на баща ми, за онази нощ с Бой, когато зърнах червения кораб под моста Блакфрайърс и прозрях трагичния смисъл на живота си: с други думи, за действителните неща, за истинските неща.
— Познавате ли философията? — попитах я. — Искам да кажа древната философия. Стоиците: Зенон, Сенека, Марк Аврелий?
7
Ричард Паркс Бонингтън (1801–1828) — английски художник романтик, известен с изящните си пейзажи. — Б. пр.
8
Фамилия италиански художници, представители на Болонската школа, от които най-известен е Анибале Карачи. — Б. пр.