Тя поклати глава предпазливо. Очевидно, този обрат в разговора я смути.
— Навремето смятах себе си за стоик — казах й. — Или по-скоро с гордост се наричах така.
Оставих чашата, допрях връхчетата на пръстите на двете си ръце и се загледах към прозореца, където светлините и сенките все още се бореха за надмощие. Бях роден лектор.
— Стоиците отричат концепцията за прогрес. Възможно е да съществува тук малък напредък, там някакво подобрение — космологията в тяхно време, зъболечението — в наше, — но в крайна сметка равновесието на нещата, като добро и зло, красота и грозота, радост и скръб, си остава константна величина. Периодично, в края на всеки еон, светът изгаря като във всесъжение и всичко започва отначало, както преди. Намирам това предницшеанско схващане за вечното повторение за много утешително не защото очаквам с нетърпение да се връщам отново и отново, за да изживявам живота си, а защото то лишава всички събития от смисъл, като в същото време им придава онази ползотворна важност, която произтича от тяхната неподвижност и завършеност. Разбирате ли? — И пуснах най-благата си усмивка. Тя беше зяпнала, седеше с леко отворена уста и изведнъж ми се прииска да протегна пръст и да я затворя. — Тогава един ден прочетох, не си спомням къде, описание на разговор между Йозеф Менгеле и един лекар евреин, когото той спасил от екзекуция, за да му помага при експериментите в Аушвиц. Двамата се намирали в операционната зала. Менгеле се занимавал с бременна жена, чиито крака завързал предварително при коленете, преди да започне предизвиканото раждане, без анестезия, разбира се, защото по това време тези вещества били прекалено ценни, за да се прахосват по евреи. В интервалите между писъците на родилката Менгеле обсъждал великия проект за Окончателното решение[9]: необходимите бройки, техниката, логистичните проблеми и така нататък. Докога, престрашил се да попита еврейският лекар — сигурно е бил смел човек, — докога ще продължат избиванията? Менгеле никак не се изненадал, нито се смутил от въпроса, просто се усмихнал тихо и без да вдига поглед от заниманието си, отговорил: О, ще продължат, дълго ще продължат… И тогава ми хрумна, че доктор Менгеле също е стоик като мен. Дотогава не бях наясно колко многолюдна е църквата, към която се числя.
Хареса ми онази тишина, която се спусна или по-скоро се вдигна — защото нали тишината се вдига? — когато млъкнах. В края на всяко сполучливо изказване ме обзема усещане за лекота, за нещо като блажено отпускане, умът ми сякаш скръства ръце и се усмихва самодоволно. Сигурен съм, че това усещане е познато на всички мисловни атлети, а за мен то беше едно от главните удоволствия в лекционната зала, да не говорим за брифингите (термин, на който Бой винаги се усмихваше под мустак). Но блаженството ми помръкна, когато госпожица Вандельор, от чието кротко, но натрапчиво присъствие взех леко да се отегчавам, измънка нещо от рода, че не знаела, че стоиците били църква. Младите хора са с толкова буквално мислене.
— Елате — изправих се аз и й казах: — Искам да ви покажа нещо.
Прекосихме кабинета. Чувах прошумоляването на кожената й пола, докато крачеше зад мен. Още щом пристигна, ми беше споменала, че баща й бил адмирал, аз обаче чух не адмирал, а че го адмирирала. Въпреки че това засвидетелстване на синовна почит ме смути със своята безсмисленост, побързах да я уверя, че не се съмнявам. Последва объркана, комична размяна на реплики, която в крайна сметка заглъхна в едно от онези ужасни, неловки умълчавания, провокирани, както често се случва, от срещата със същинската абсурдност на света. Спомням си как по време на един от тягостните, но иначе бляскави приеми на госпожа У., докато разговарях с въпросната дама и бавно се изкачвахме по безкрайната, покрита с червен килим стълба подир необятните задни части на вдовстващата херцогиня на Не-знам-кое-си графство, двамата едновременно зърнахме нещо, за което херцогинята изобщо не подозираше, а именно, че на път към Двореца беше стъпила върху кучешко лайно. В такива моменти винаги съм благодарен за трудностите в моя многолик живот, които са ме научили да не придавам тежест на нещата и са ми давали храна за размисъл в моменти на нужда. Като дете в училище, когато трябваше да се сдържам да не се изсмея в лицето на някой побойник или на някой откачен даскал, имах навика да се съсредоточавам върху мисълта за смъртта; това винаги помагаше, ще помогне и сега, сигурен съм, ако се наложи.
— Това — казах й — е моето съкровище, пробният камък и истинският извор на вдъхновение в делото на живота ми.
9
Проект, известен още като „Окончателното решение на еврейския въпрос“. Така нацистите наричат Холокоста. — Б. пр.