Много странно, но в представите ми картините винаги са изглеждали по-големи, отколкото са в действителност — искам да кажа, чисто физически с по-големи размери. Това важи дори за творби, с които съм лично запознат, включително „Смъртта на Сенека“, с която съм живял почти петдесет години. Знам точния й размер, практически знам, че платното е седемнайсет инча и четвърт на двайсет и четири, и въпреки това, щом отново се изправя пред него, дори след кратко отсъствие, обзема ме странното усещане, че картината се е свила, сякаш я гледам през обратната страна на бинокъл или пък от по-далечно разстояние, отколкото съм застанал. Резултатът е объркващ, също както когато отвориш Библията и откриеш, че цялата история за изгонването от Райската градина, да речем, е представена само в няколко реда. И този път, както обикновено, картината ми изигра същия номер и за миг, докато стоях пред нея заедно с госпожица Вандельор, чиято пола не спираше да шумоли от едната ми страна, тя ми се стори смалена не само физически, а и — как да кажа? — в съдържанието си, от което изпитах кратък пристъп на паника, но това не пролича в гласа ми, поне така си мисля. Както и да е, хора на нейната възраст са обикновено глухи за спазмите и трепетите, с които по-възрастните издават незавидната си участ.
— Темата — започнах аз с глас, обикновено предназначен за лекциите ми — е самоубийството на Сенека Млади през 65 г. пр. Хр. Погледнете съкрушените приятели и семейството му, които са се събрали край него, докато кръвта му изтича в златната купа. Ето тук е началникът на стражата — според Тацит това е Гавий Силван, — който въпреки нежеланието си е трябвало да предаде съобщението на императора за смъртната присъда. Ето това тук е Помпея Паулина, младата съпруга на философа, готова да го последва в смъртта, оголила гръд пред ножа. И вижте там, на заден план, в онази стая в дъното как младата слугиня пълни ваната, в която след малко философът ще издъхне. Изпълнението е възхитително, нали? Сенека бил испанец, отрасъл в Рим. Сред произведенията му са „Утешения“, „Нравствени писма до Луцилий“ и „Apocolocyntosis“, или „Отиквяването на божествения Клавдий“ — това последното, както вероятно се досещате, е сатира. Твърдял, че презира материалните неща, но въпреки това успял да натрупа значително състояние, в по-голямата си част от лихварство, с което се занимавал в Британия; историкът Дио Касий пише, че прекалено високият лихвен процент, който искал Сенека, е една от причините британците да се вдигнат на бунт срещу завоевателя — което означава, както остроумно отбелязва лорд Ръсел, че въстанието на кралица Бодичея е било насочено срещу капитализма в лицето на водещия философ и проповедник на аскетизма в Римската империя. Такава е иронията на съдбата. — Крадешком обърнах очи към госпожица Вандельор, погледът й се беше оцъклил; изглежда, добре я омаломощавах. — Сенека обаче се спречкал с наследника на Клавдий, гореспоменатия Нерон, на когото тогава бил възпитател. Бил обвинен за участие в заговор срещу него и му било заповядано да се самоубие, което и направил, проявявайки голямо мъжество и достойнство.
Посочих картината пред нас. За пръв път ми хрумна нещо. Учудих се дали художникът е прав, като представя сцената с такова спокойствие, с преднамерено подчертан покой. Отново онази тревожна тръпка. В този нов живот, на който съм осъден, ще има ли нещо, което да не подлежи на съмнение?
— Бодлер — казах и този път долових леко потреперване в гласа си, — Бодлер описва стоицизма като религия с едно-единствено тайнство: самоубийството.
При тези думи госпожица Вандельор потръпна като пони, което се сепва, преди да направи прескок.
— Защо го правите? — попита с дрезгав глас.
Погледнах я и учудено повдигнах вежди. Тя стоеше, стиснала юмруци пред себе си, малкото й лице издадено напред, смръщено-начумерено, загледана в ножа за хартия от слонова кост, който лежеше върху писалището ми. В крайна сметка май не беше чак толкова приветлива.
— Защо правя какво, скъпа?
— Много добре знам колко сте начетен — каза тя или по-скоро изсъска, — знам колко сте културен.
Произнесе думата така, сякаш описва болестно състояние. Помислих си: не идва от Скрайн, той никога няма да ми изпрати човек, който не се владее. След миг на засрамено мълчание рекох тихо:
— В моя свят няма прости въпроси, а отговорите са прекалено малко и много различни. Ако ще пишете книга за мен, трябва да се примирите с този факт.
Тя не откъсваше очи от ножа за хартия, стисна устни така силно, че те побеляха, тръсна глава отсечено и инатливо, а аз разнежено се сетих за Вивиън, моята някогашна съпруга, която беше единственият възрастен човек, който наистина тропаше с крак, когато е сърдита.