— Има — отсече тя с неочаквано сдържан тон, — има прости въпроси, както и отговори. Защо сте шпионирали за руснаците? Как успяхте да се измъкнете безнаказано? Какво си въобразявахте, че ще постигнете, като предадете родината си и нейните интереси? Или може би никога не сте смятали това за своя родина? Може би защото сте ирландец и ни мразите?
Най-накрая обърна глава и ме погледна. Какъв огън! Не го очаквах. Нейният баща, адмирираният адмирал, сега сигурно щеше да се гордее с нея. Извърнах очи, усмихнах се уморено и пак погледнах към „Смъртта на Сенека“. С какво съвършенство са изрисувани гънките на робата на умиращия — гладки, сякаш полирани, и плътни като канелюрите на каменна колона, а в същото време така възхитително изящни като някои от издълбаните писания на самия философ. (Трябва да я дам за оценяване. Не че някога бих я продал, разбира се, но точно сега имам нужда да се чувствам финансово обезпечен.)
— Не за руснаците — измънках под носа си.
— Какво? — усетих как се сепна.
— Не съм шпионирал за руснаците — повторих. — Шпионирах за Европа. Една далеч по-многолюдна църква.
Времето наистина е много нестабилно и тревожно. Точно в този миг изневиделица заваля пороен дъжд, едри тлъсти капки обстрелваха стъклата на прозорците, в които слънчевата светлина като в акварел продължаваше да грее невъзмутимо. Не, все още не искам да се прощавам с този свят, така благ и сговорчив, дори насред бурята. Докторите твърдят, че според изследванията няма нови злокачествени образувания. В ремисия съм. Имам чувството, че цял живот съм бил в ремисия.
БАЩА МИ беше голям откривател на птичи гнезда. Така и не разбрах как го прави. През пролетта всяка неделя сутрин ни взимаше двамата с Фреди и тръгвахме да бродим в полето над Карикдръм. Мислех си, че така се спасява от онези негови енориаши — тогава все още беше енорийски пастор, — които имаха навика да се отбиват в къщата след служба, от онези шумни и нещастни селски булки, надошли с двуколки, работници от бедняшките градски квартали, налудничави стари моми със светнал поглед, които ден след ден дежуреха зад дантелените пердета на прозорците в крайбрежните си къщи. Ще ми се да можех да опиша тези излети като празници на семеен отдих, когато баща ми разказва на ококорените си от любопитство синове за привичките и хитрините на Майката природа, но истината е, че той почти не говореше, и подозирам, че през повечето време дори не забелязваше двете си малки момчета, които отчаяно преодоляваха скали и трънаци, за да не изостават от него. Там горе местността беше неравна, оскъдни късове поле сред оголени сиви скали, храсти прещип и тук-таме по някой планински ясен, деформиран от морските хали. Не знам защо баща ми толкова настояваше и Фреди да идва с нас, след като той истински се превъзбуждаше по тия високи места, особено във ветровити дни, и докато крачеше, не спираше да мучи тревожно, да гризе кожичките около ноктите си и да хапе устните си до кръв. В края на нашия маршрут обаче стигахме до малка долчинка, заградена от скали, нещо като миниатюрна, покрита с трева ливада, пак храсти прещип и обрасли с глог склонове, където цареше тишина и едва доловимо жужене и където дори Фреди се успокояваше, доколкото това изобщо беше възможно. Тук баща ми, в голф, гети и стар бежов пуловер, все още с високата си твърда свещеническа яка отдолу, изведнъж се заковаваше намясто с вдигната ръка, за да долови и аз не знам какъв таен сигнал или трепет във въздуха, след което поемаше решително по някоя пътечка и с удивително лека походка за такъв едър мъж приближаваше този или онзи храст, внимателно разтваряше листата му, надникваше и се усмихваше. Няма да забравя тази усмивка. В нея, разбира се, грееше неподправено задоволство — и тогава изглеждаше така, както си мислех, че може би щеше да изглежда Фреди, ако беше с всичкия си, — но освен това и нещо като сериозен тъжен триумф, сякаш е спипал Създателя в някакво забележително, макар и неголямо мошеничество. После с пръст пред устните си ни махваше да се приближим и един след друг ни повдигаше, за да видим какво е открил: гнездо на стърчиопашка или кос, понякога със самата птичка в него, с туптящи гърдички, която ни гледаше, скована от уплаха, сякаш вижда едно до друго огромните лица на Бог и сина му. Не птиците обаче, а по-скоро яйцата им ме привличаха. Бледосини или на бели петънца, положени в хлътналата част на гнездото, затворени, необясними, обсебени от собствената си цялост. Имах чувството, че ако взема едно от тях и го сложа в дланта си, което баща ми никога не би разрешил, няма да издържа на тежестта му — като отломък от планета с далеч по-голяма плътност от нашата. Най-странното при тях беше различността им. Приличаха единствено на себе си и на нищо друго. И в тази си крайна форма на самодостатъчност бяха като отрицание на всичко наоколо, на безпътния свят на шубраци, трънаци и буйна зеленина. Представляваха последният артефакт. Когато за пръв път зърнах „Смъртта на Сенека“ да грее сред боклуците в задната стаичка на галерия „Алигиери“, веднага се сетих за онези неделни сутрини в детството ми и как баща ми с безкрайна нежност разтваряше листата на храстите, за да ми покаже крехките и все пак някак неразрушими съкровища, свили гнездо в сърцевината на света.