За да завладееш град, който не ти е роден, първо трябва да се влюбиш в него. Винаги съм познавал Лондон; моето семейство, въпреки че почти не стъпваше в него, го смяташе за нашата столица — него, а не мрачния Белфаст с обезцветените си от дъжда сгради и мучащите сирени на корабостроителницата. Но чак през онова лято, което прекарах с Ник в Лондон, градът оживя пълноценно пред очите ми. Казвам, че съм прекарал лятото с него, но всъщност това е преувеличение, с което се самозалъгвам. Той работеше — друго преувеличение — за баща си в „Бревоорт & Клайн“ и от Оксфорд се беше преместил в апартамент над една будка за вестници и списания, недалеч от Фулъм Роуд. С невероятна яснота си спомням този апартамент. В предната част имаше малък вестибюл с два мансардни прозореца и козирка над тях, които му придаваха крайно неуместен църковен вид; първия път, когато Бой влезе в него, плесна с ръце и извика: „Подайте ми столата и да започваме черната меса!“. Апартаментът беше известен като Eyrie, Орловото гнездо, дума, която нито аз, нито Ник знаехме как се произнася — звучеше като eerie[10], и подходящо, тъй като апартаментът наистина си беше малко зловещ — Ник си падаше по високи свещи и гравюри на Пиранези, — освен това беше и ефирен, особено през пролетта, когато прозорците се изпълваха с летящи небеса, а клоните на дърветата скърцаха като корабни мачти. Ник, който по природа представляваше странна смесица от естет и еснаф, беше оставил помещението да тъне в ужасяваща мръсотия: още потръпвам, като се сетя за тоалетната. В дъното на апартамента имаше тясна сбутана спалня със силно скосен таван, в която на верев беше вклинен огромен креват с месингова рамка, за който Ник твърдеше, че го е спечелил на покер в някаква комарджийска бърлога зад гара Падингтън. Една от безкрайните му истории.
Не спеше често в този апартамент. Неговите момичета отказваха да нощуват там заради мръсотията, но така или иначе, по онова време момичетата рядко преспиваха на чуждо място, или поне не тези, с които Ник се движеше. Използваше го главно за купони и за да се съвзема след неизбежния махмурлук. В тези случаи по два-три дни не ставаше от леглото — проснат сред набъбващото безредие от книги, кутии от шоколадови бонбони и бутилки от шампанско, донесени от върволицата приятели, които привикваше по телефона. Още чувам гласа му в слушалката, пресилено измъчен шепот: „Виж, старче, що не вземеш да се домъкнеш? Май съм тръгнал да умирам“. Отида ли, обикновено заварвах вече събрала се тайфа, тоест нещо като купон в зародиш, всички насядали върху огромния сал на леглото му, набиваха шоколадите на Ник и пиеха шампанско от чаши, събрани от банята и кухнята, а Ник седеше по нощна риза, подпрян на планина от възглавници, блед като стена, черната му коса щръкнала нагоре, очите му облещени, готов за интриги, сякаш излязъл от рисунки на Шиле[11]. Разбира се, не можеше без Бой, нито без Ротънстайн, нито без момичетата Дафни, Бренда и Дейзи, целите обвити в коприна, а на главите — с шапки клош. Понякога цъфваше и Куеръл — висок, слаб, зъл, саркастичен, стоеше облегнат на стената и пушеше, изглеждаше някак прегърбен, досущ като злодей от поучителен разказ, повдигнал едната си вежда, краищата на устата му отпуснати надолу, с ръка, пъхната в джоба на тясното му, закопчано догоре сако, за която все си мислех, че стиска пистолет. Имаше вид на човек, който знае по нещо компрометиращо за всеки от присъстващите. (Давам си сметка, че си го представям не както изглеждаше тогава — млад и със сигурност недодялан като всички нас, а какъвто беше, когато вече наближаваше четирийсетте; блицкригът беше факт и той беше самото олицетворение на своето време: огорчен, напрегнат, безцеремонен, обезверен, въпреки майтапите, които пускаше, на външен вид по-възрастен за своите и нашите действителни години.)
11
Егон Шиле (1890–1918) — австрийски художник експресионист, един от големите представители на стила модерн. — Б. пр.