— Казват, че си напуснал редиците — започна той. — Че си се измъкнал тихомълком, вярно ли е? Може би си прав. Вече не е останало много за нас тук, нали? Бой постъпи правилно — Америка е мястото. Но, разбира се, ти си имаш твоята работа; често срещам името ти. А мен ме канят да заема пост в Министерството на търговията. Можеш ли да си представиш? Предполагам, че нашите приятели ще останат доволни, като ги знам колко си падат по трактори и тям подобни. Но това не е Блечли Парк, нали? Липсват ми отминалите дни. Колко по-забавно беше тогава и онова приятно, стоплящо те чувство, че наистина вършиш нещо за каузата.
Извади една невероятно тънка златна табакера, отвори я с елегантно свиване на палеца и пред очите ми отново изплува огряната от слънце градина в Оксфорд преди много години, младият Бобър отваря друга табакера със същия жест, и нещо сви гърдите ми, сякаш в мен взе да ръми. Разбрах, че съм пиян.
— Ник ще се кандидатира за Парламента — казах.
Лео се подсмихна.
— Така чух и аз. Звучи като виц, не мислиш ли? Поне са му намерили топло местенце и така унижението ще бъде избегнато. Вече го виждам как се изправя на трибуната.
За миг и с голяма наслада си представих как забивам кроше право в едрото жълтеникаво лице на Лео и смачквам клюнестия му нос.
— Нищо чудно да вземе всички ни да изненада — казах.
За миг Лео ме изгледа напрегнато и уплашено, после се разсмя от сърце, но по своя сух начин.
— О, като нищо — каза той и кимна енергично. — Като нищо!
Под нас издрънчаха няколко колебливи клавирни акорда и Бой запя една мръснишка версия на „Мъжът, когото обичам“.
Сега всички говорят с пренебрежение за петдесетте години на миналия век, твърдят, че било мрачно и безрадостно време, и са прави, ако човек си мисли за маккартизма и Корея, за Унгарското въстание и всички останали важни исторически моменти; аз обаче подозирам, че хората негодуваха не толкова срещу обществения, колкото срещу личния си живот. Съвсем простичко е — мисля, че не се радваха на достатъчно секс. Цялото това бъркане и опипване под корсети и вълнено долно бельо, цялото това меланхолично чукане по задните седалки на колите, оплакванията, сълзите, намусените мълчания, докато радиото напяваше безсърдечно и монотонно за вечна любов — пфу! каква мизерия, какво душевно отчаяние. Най-доброто, на което човек можеше да се надява, беше някаква жалка сделка, скрепена с размяна на евтини халки и последвана от тайно внесено разнообразие в живота на едната половинка и евтини проститутки — в живота на другата. Докато — о, приятели мои! — да бъдеш педераст, беше истинско блаженство. Петдесетте години представляваха последното велико десетилетие в хомоцарството. Сега всички надигат глас за свобода и достойнство (достойнство!), но тези млади буйни глави със своите розови клоширани панталони, които се надвикват в защита на правото си да го правят където им скимне, май не могат да оценят или поне, както изглежда, искат да отрекат факта, че потайността и страхът могат да действат като афродизиак. Нощем, преди да тръгна да обикалям писоарите, прекарвах поне час, в който се наливах с джин, за да успокоя нервите си и да се подготвя за опасностите, които ме очакват. Възможността да бъда пребит, ограбен и заразен с болест беше нищо в сравнение с вероятността да бъда арестуван и публично опозорен. Колкото по-високо се е изкачил човек в обществото, толкова по-отвисоко пада. Непрекъснато ми се привиждаха едни и същи картини, от които плуввах в пот: как вратите на Двореца се затръшват с дрънчене в лицето ми или как се търкалям презглава надолу по стълбите в Института, а портиерът Портър — да, така се казва, но отдавна вече не ми е смешно — се е извисил над мен, стои пред вратата, отупва ръце и се обръща гърбом с ехидна усмивка. Но затова пък каква сладост придаваха тези ужаси на моите нощни похождения, как гърлото ми се свиваше от възбудата, която запалваха у мен.
Обичах модата на петдесетте, красивите мъжки костюми от три части, скъпите памучни ризи и копринени папийонки, големите тежки обувки, изработени по поръчка. Обичах всички принадлежности на светския живот в онези дни, на които сега толкова се присмиват — кубовидните кресла, кристалните пепелници, радиоапаратите с цвят на плесенясало дърво, с ярки лампи и мистериозни еротично мрежести фасади, както и автомобилите, разбира се, лъскави, черни, с голяма задница, също като онези цветнокожи джазмени, които понякога пресрещах на задната сценична врата на лондонския „Хиподрум“. Когато мислено се връщам назад, това са нещата, които си спомням най-ясно, не големите обществени събития, не политиката — която изобщо не беше никаква политика, а само едно истерично подготвяне за нови и нови военни действия, — нито дори, казвам го със съжаление, заниманията на децата ми, така несигурни и нещастни в лишените си от баща младежки години; най-вече си спомням разпенения въртоп на педерасткия живот, очарованието на белите копринени шалове, кавгите и тъгите, заплахата, неописуемите, винаги преобилни удоволствия. Точно това му липсваше на Бой в изгнанието му в Америка („Аз съм като Рут — беше ми писал — сред чужди селяндури“). Нищо не можеше да компенсира факта, че не се намира в Лондон, нито кадилаците, нито цигарите „Кемъл“, нито ръгбистите на Новия свят с техните ниско подстригани „канадски ливади“. Може би, ако не беше заминал за Америка, ако се беше махнал като мен или беше останал, продължавайки от време на време да работи за Олег, тогава може би нямаше да си навлече тези големи неприятности, вероятно щеше да свърши като някоя весела застаряваща кралица, която снове между клуба „Риформ“ и обществената тоалетна до метростанцията при Грийн Парк. Но Бой страдаше от неизлечима преданост към каузата. Жалко наистина.